Кой би повярвал

Устните му бяха нежни.

— Не е това. Страхувам се, че… няма да ти харесам.

— Може би, аз няма да мога да те зарадвам — въздъхна той.

— Глупчо — промърмори нежно тя.

— Глупачето ми — прошепна й той.

Те се усмихнаха и се зацелуваха. После се избавиха и от последната бариера между тях. Когато дрехите му изхвърчаха настрани и помежду им не остана нищо, задълбочиха отново целувките и паднаха върху одеялото.

Малко облаче закри луната, като хвърли пълзящи сенки по древните стени на каньона. Но любовниците нищо не забелязаха. Облаците, луната, каньона, бебето със сърцевидното личице, старата дама, ухаеща на мента — всичко това престана да съществува. Сега светът им бе малък и се състоеше само от един мъж и една жена, завинаги свързани с връзките на любовта.