Специална група „Блу“
- Автор: Марчинко Ричард, Вайсман Джон
- Серия: Свирепия #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Специална група „Блу“». Краткое содержание книги:
Защо е важно това? Отговорът, приятели, е, че както бях обяснил на министъра на Военноморските сили, за разлика от полицейските специални части моите стрелци не са обучени да вземат заложници. Ние сме обучени да убиваме целите си. Но преди това да бъде законно, командната верига трябва по официален път да отключи клетките ни и да остави мен и моите тюлени на войната да лазим и да ръмжим.
Накратко, след като от Вашингтон ни кажат „тръгвай“, не трябва да четем правата, да обявяваме кои сме или да се притесняваме за последствията от това, че сме застреляли лошите, които са вдигнали ръце, за да се предадат. Но все пак, ако поредицата от действия по нашето пускане от клетките не бъде отразена — без писмена заповед от президента или министъра на отбраната, — то, приятели, се оказва, че можем (и, изглежда, вече сме станали) подвластни на едни и същи закони с вас.
Затова познайте какво става. Въпреки че всички заложници бяха спасени и че всички лоши бяха поразени, сега щяха да ми издадат шибано обвинение в лишаване на тъпия размахващ пистолет охранител на министъра на Военноморските сили от проклетите му граждански права, като съм го лишил от проклетия му живот.
И това беше добрата вест. Лошата бе, че деветимата мъже, които връхлетяха самолета заедно с мен, щяха да бъдат подведени под отговорност по силата на проклетите закони КОПР (това са законите за Корумпираните организации, повлияни от рекета), същите, които се използват срещу организираната престъпност. Питате как? Е, ами защото щяха да ги обвинят в заговор. Те бяха участвали в заговор срещу мъртвия агент от Следствената служба, защото не бяха ми попречили да убия кучия син. Прочетох, че ще ги обвинят като съучастници в убийство.
А и Военноморските сили нямаше да ги защитават. Тъй като са обвинени от правителството, на което служат, трябва да си наемат сами адвокати срещу 500 долара на час. Много им здраве, мамицата му. Следователно ще трябва да бъдат защитавани от тълпа уморени от работа обществени защитници, което означава, че ще загубят делото. А ако това се случи, ще загубят званието си, правото си на пенсия, а да не говорим за свободата си. Целият им живот щеше да бъде хвърлен на вятъра заради мен.
Позволете да обясня какво ставаше. Тези обвинения — или повечето от тях — бяха пълни лайна. Но пък бяха точно онзи тип материал с кървища и черва, от който се прави страхотно вестникарско четиво. А при дела като това обвинението — в случая Следствената служба на Военноморските сили — пуска едно гадно обвинение след друго като кап-кап-капки. И след два месеца на мен и хората ми щяха да гледат като тълпа детеосквернители и откачени серийни убийци. Фактите няма да имат нищо общо с делото. Нито пък истината. А, между другото, моето разследване на причините зад фиаското в Кий Уест ще бъде изтласкано встрани.
Не, по-добре да нападам, отколкото да парирам. Затова, вместо да опитвам да се оправдавам, погледнах генерал Харингтън спокойно, пресуших джина си, сложих чашата си върху поставката с подходящо неподчинително тракане и казах:
— Добре, сега, след като привлече вниманието ми, какво искаш?
Изгледа ме над ръба на чашата си.
— Само помощта ти, Дик.
Това ми се видя странно.
— Сложно е — каза той. — Но в крайна сметка мога да кажа, че чаках да се появи някой като теб. Ела с мен.
Излязох след него от дневната и тръгнахме по тесен коридор край кухнята и вратите на трапезарията и влязохме в малък кабинет, който гледаше към малка тухлена площадка и градина в английски стил. Генерал Харингтън отвори малък сейф за документи, върху вратата на който имаше гравиран инвентарен контролен номер на Разузнавателното управление, постави папката ми в него и извади друга с оранжева лепенка.
— Прочети това — каза той.
Подаде ми една тънка синя поверителна монография от главната инспекционна служба на армията, в която се разглеждаше огромното несъответствие между броя на оръжията и мунициите в настоящия инвентар на армията и броя, който реално би могла да използва. Липсваха повече от десет хиляди автомати „M-16“, „CAR-15“ и „633HB“. Липсваха и двадесет и пет хиляди гранати от различен тип, три милиона куршума калибър .223, 9-милиметрови и 308-ми калибър, както и неколкостотин снайперистки пушки. Откраднати бяха и мини тип „Клеймор“, детонатори, както и пластични експлозиви „C-4“.