Специална група „Блу“

1.

Казано е, че да стигнеш там, накъдето си тръгнал, е половината от удоволствието. Ако е така, вероятно вече беше време да стигна там, защото изпитвах силна нужда от удоволствие. За по-лесно бях свършил със сутрешното бъхтене от четвърт миля и бях излязъл от соленото езеро с гадна тиня по дъното в хладния мартенски дъжд на щата Флорида. Изглеждах, чувствах се и (което е по-важно) смърдях точно като онова неприятно чудовище от филмите.

Излях застоялата кисела вода от огромните си очила. Изтръсках калта от пистолета „HK USP“ 45-ти калибър, закачен към дясното ми бедро с найлонов кобур за тактически действия. Изстисках колкото можах вода от плитката си, завързах отново черния парцал около косата си и пъхнах гумената радиослушалка в ухото си. После се преборих с кабела за микрофона, който се спускаше от слушалката надолу по лицето и се пъхаше под мустака ми (искаше да се настани точно в дясната ноздра, а не над устната, където му беше мястото). Надянах на главата си подгизнала шапка от материал „Номекс“ и вълнена подплата, след което нагласих двадесеткилограмовата си бронежилетка, направена да издържа на куршуми Class IIIA Plus Point Blank, която ме дърпаше като котва, докато минавах езерото, и ме караше да се чувствам сякаш накиснат до дебелия си четиридесет и четири сантиметра врат в досещате се какво.

Самата бронежилетка тежи по-малко от пет килограма, дори мокра. Истинската тежест е от дузината изработени по поръчка джобове, пълни с всичко — от вездесъщия ми сгъваем нож за близък бой „Емерсън 6“ с титанова рамка, водонепроницаемия ми тактически радиотелефон, миниатюрното фенерче „Шуър файър“ с мощност 100 свещи, четирите шашки „DEF-TEC No. 25“ за отклоняване на вниманието до дузина пластмасови белезници, половин дузина клинове за врати, ролка хирургическа залепяща лента, петнадесет метра въже за катерене, осем пълнителя с осемдесет патрона „Магсейф плюс-П“, каквито използват специалните полицейски сили, ножа с назъбено острие „Мед дог ДСУ-2“ в специалната си ножница от материал „Кайдекс“, леката щанга от хирургическа стомана за разбиване на врати, пет метра лентов взрив, както и три електронни детонатора, а също и… е, схващате идеята. Бях накичен като някакъв шибан товарен тюлен.

Както и да е, наместих проклетото нещо където трябва, отново затворих възможно най-тихо капака на един от джобовете с „велкро“ (старомодните брезентови жилетки с всичките си катарами и връзки имат едно тактическо предимство — не вдигат шум), след което започнах бавно да лазя напред по мокрия асфалт сантиметър по сантиметър и през цялото време си мислех колко невероятно голямо шибано удоволствие си доставях по пътя за там.