Аз още броя дните
- Автор: Бърдаров Георги
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Сиела“
- ISBN: 978-954-282-071-0
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз още броя дните». Краткое содержание книги:
Давор не каза нищо.
На черния пазар двамата със Златко работеха за Каро. Трябваше да изкарва отнякъде пари, защото положението вече ставаше нетърпимо. Беше чувал за този пазар зад автогарата, та се разходи няколко пъти дотам и видя, че се продава абсолютно всичко: от батерии и ракия до перални и пистолети. На две съседни сергии можеха да се видят бидони с кисело зеле и заредени пълнители за калашников. Наистина всичко, стига да разполагаш с пари. Тогава срещна Златко, бяха приятели в началните класове. Разговориха се и Златко му каза, че тъкмо се е хванал с някакъв пич — полумутра, полубизнесмен — и че работи за него срещу процент.
После го заведе при Каро. „Офисът“ му се намираше в гараж на централната, влизаше се направо от улицата. И там видя Каро: седеше на въртящ се кожен стол под единствената жълтеникава крушка, пушеше и зяпаше в един голям телевизор, а наоколо бяха разпръснати в удивителен безпорядък десетки стоки и вещи — от стекове с цигари до бутилки с газ, от порнографски списания до лекарства. Всичко! Каро беше с горнище на син анцуг, бели джинси, маратонки и пушеше трева. На врата му висеше масивен златен кръст, а очите му отдавна бяха потънали в червеникаво блато. Войната го беше превърнала от аутсайдер и дребен бандюга в крал на сараевските улици.
„Я, кого си ми довел бе, Златко, златце мое?“ — каза.
Беше сериозно надрусан. На телевизора пред него вървеше немско порно с двама чернокожи и русо момиче и Каро бе надул звука докрай.
„Това е Давор — извика Златко. — Не го ли помниш?“
Изчака Каро да реагира, но той само издиша сивкав облак дим и леко се разкикоти.
„С Давор бяхме приятели от училище, познаваш го!“
Премреженият поглед на Каро се фокусира малко трудно върху Давор.
„Аааа… — проточи той. — Давор. Ти беше с шала на Звезда и мюсюлманската мацка, нали? Браво, брато, браво, хубава мацка.“
Давор настръхна. Винаги, когато някой споменеше за Айда, настръхваше. Още една дума и щеше да му забие юмрук в мутрата, но Каро въобще не продължи да говори за Айда.
„Брато — каза, — работа ли търсиш?“
„Да — отвърна Давор, — трябва да се яде.“
„Прав си. Ми к’во да ти кажа — ухили се Каро, — нает си“ — каза, след което се изхрачи на бетонния под и дълго гледа храчката си.
„Само така ли?“ — учуди се Давор.
„Що? — изкиска се отново Каро. — Ти договор ли искаш да подпишем? Може и осигуровки да искаш, ама «Личен състав» е в безсрочен отпуск, мамка му!“
„Не, но поне някакво разяснение за условията.“
Каро стана, отиде залитайки до хладилника, отвори го и измъкна оттам бутилка „Джони Уокър“. Развъртя капачката. Правеше това бавно, със солидна доза артистизъм. Отпи яка глътка, след това, без да пуска бутилката, извади от някакъв шкаф две чаши, наля и им ги подаде.
„Условията, пич, са следните — започна. — Обикаляте града и търсите стока. Навсякъде. По мазета и складове, по апартаменти и детски градини. Абсолютно навсякъде и всякаква стока. Мен не ме интересува как сте я придобили. Дали сте я взели от опразнени къщи, или сами сте опразнили къщата, дали сте я купили — това не ме касае. Носите стоката, аз я продавам на черния пазар и трийсет процента за вас. Хайде, наздраве!“
Чукнаха се, отпиха от уискито. Беше истинско.
„Добре де — обади се Давор, — защо да ти даваме стоката на теб, като можем и сами да си я пласираме и тогава ще прибираме сто процента?“
Каро се изсмя.
„Щото, брато, ако се появиш на черния пазар със стока, няма да дочакаш и залеза. Тук всяко място е строго разпределено вече. А също и защото печелите и моята протекция. Каквото и да ви се случи, печелите моята протекция. Каква хубава дума — протекция. А освен това, каквото и да ти потрябва, брато, каквото и да ти потрябва някога, мога да ти го осигуря.“
Давор прокара пръсти през гъстата си коса, Айда нямаше представа какво му се бе налагало да прави през тази година и половина, за да има какво да ядат.
— Айда, трябва да се стегнеш — изправи се той на леглото зад нея. — Няма да те моля, няма да ти обяснявам нищо, ще ти кажа само едно: трябва да се стегнеш. Не те питам какво можеш или не можеш. Просто трябва да го направиш.
— Няма да мога — продължаваше да изтънява гласът ѝ.
— А аз няма да остана тук! — отсече той. — След всичко, което преживяхме, след всичко, което направих!