Аз още броя дните
- Автор: Бърдаров Георги
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Сиела“
- ISBN: 978-954-282-071-0
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз още броя дните». Краткое содержание книги:
Огледа още веднъж трите врати и кой знае защо, избра средната. Потропа. Няколко пъти. Не се чу нищо, абсолютно нищо. Отново потропа и този път долови забързани стъпки, а отвътре се обади тънко гласче:
„Кого търсите?“
Беше толкова неочакван този явно детски глас, че Давор не знаеше какво да каже.
„Кого търсите?“ — повтори гласчето.
„Ами… търся Ковачич.“
Последва кратко мълчание.
„Ние сме Халилович.“
И стъпките се отдалечиха.
Давор потропа на лявата врата, а оттам след малко чу плътен мъжки глас:
„Кого търсите?“
„Търся Ковачич.“
Отново кратко мълчание.
„Отсреща.“
Мъжът зад вратата не попита нищо: на война няма добри вестоносци.
Давор се обърна, пое си дълбоко въздух и почука на отсрещната врата. Не се наложи да повтаря — тук явно чакаха някого, защото вратата се открехна бързо и отвътре се показа дребна женица.
Не каза нищо, само го погледна. Очите ѝ бяха пълни с такава болка, че той замръзна.
„Жива ли е?“ — попита тя.
Давор не можа да каже нищо, само поклати отрицателно глава. Жената се свлече до прага, Давор понечи да я вдигне, но тя все така тихо му каза:
„Оставете ме, моля ви, оставете ме на мира, оставете ме сама.“
Давор се обърна и излезе оттам. Навън го лъхна студът, но отвътре той целият гореше. Вечерта вдигна много висока температура, близо четиридесет градуса, а около него се щураха Лада и Айда. Няколко дни се лута между този и онзи свят, много пъти пристъпваше до още топлото тяло на Мая Ковачич от улица „Срединска“ в Сараево и всеки път някаква сила го дърпаше назад. Така и не се разбра от какво се разболя. От много време живееше на предела на силите си, но случаят на пазара го срина. Изгуби желание да се бори, да мародерства от живи и мъртви приятели само и само за да оцелее до другия ден. Но ако оцелееш до края на войната, ако останеш жив, как ще ходиш по същите тези улици, как ще гледаш същите тези хора в очите? Давор бе добър човек, всички казваха така за него, и неговите родители, и тези на Айда, и приятели, и роднини, и съседи. Добър човек. Остава ли добър добрият човек, когато извърши някоя подлост — от страх, от нужда, от любов?
Три дни не дойде в съзнание, три дни изгаряше от температура. Лада и Айда се сменяха и постоянно стояха до главата му, налагаха го с компреси. Температурата преминаваше в треска, а треската — в бълнуване. Неясни, несвързани думи, оглозгани кокали, стенания. Нямаше къде да търсят лекар, само се молеха, ден и нощ. И на Иисус, и на Аллах, и на Господ.
Дали молитвите им стигнаха до когото трябва, дали дяволът реши да го пощади, или просто в хаоса от случайности той изтегли дългата клечка, но на третия ден отвори очи. За седмица успя напълно да се възстанови, после просто се свърза със Златко и двамата продължиха работата оттам, откъдето я бяха оставили.
19:30
Давор не усети как хвръкна времето. Трябваше да се връща. Оставаха по-малко от два часа. Тръгна бавно към къщи. Мислеше за Айда. Толкова години бяха минали, а любовта му си оставаше същата. Беше ли възможно? Никога не беше се замислял. Нямаше кога. Времето с нея минаваше неусетно. Не беше ги усетил тези двадесет години. Когато времето лети, значи си щастлив човек. За тези двадесет години се разделиха само веднъж за по-дълго.
Беше през зимата на осемдесет и седма. Студена, сурова зима, една от най-тежките в Босна. Давор го взеха войник. Не се плашеше много от казармата, но и не тръпнеше от особено желание да ходи там. Разбира се, по добра балканска традиция му спретнаха празнично изпращане: на Балканите изпращането на войника се превръща във всенароден празник. Виж, влизането в университета минава тихо и незабележимо.
Далибор малко се поизхвърли. Давор протестираше, но той извади десетина маси пред входа, нареди сланина, луканки, всякакви други мезета. Отвори бурето с деветнайсетгодишна ракия, наречена за това още от раждането на Давор. Събра всички съседи, роднини и квартални пияници и празнуваха под ритмите на Лепа Брена и Весна Змиянац чак до пукването на зората, когато неспалият цяла нощ, умърлушен Давор пое към Сараевската гара, изпращан от Лада и Айда. Когато влакът потегли с тежко пуфтене от гарата, сърцето на Давор се сви. От петгодишен не се беше разделял за по-дълго с Айда. Влакът се отдалечаваше от перона, а лицето ѝ ставаше все по-неразличимо, преди да се разтопи в есенната мараня.
Давор служи в планините на Босна. Мръзнеше зловещо по постове и караули. А отгоре на всичко старите пушки тормозеха и се гавреха с новобранците. Беше здраво момче, но трудно оцеля през онази зима. Не му тежаха тренировките, маршировките или маршовете на скок през дълбоките преспи — то се понасяше. Но да се върнеш в спалното помещение премръзнал и капнал от умора и старите да те изкарат на плаца чисто гол — това вече му идваше много. Беше на косъм от това да скочи и да разцепи кратуната на някого с приклада на автомата. Знаеше, че след това целият му живот ще бъде разбит и унищожен, но на моменти наистина не издържаше. Единственото, което го спаси от полудяване и извършването на някоя голяма глупост, бе Айда. Пак Айда. На всички важни кръстопътища в неговия живот се появяваше Айда.