Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Беше ясна нощ. Луната къпеше двора на форта в синьо-сива светлина. Плетеницата от звуци гъделичкаше съзнанието ѝ — и тя осъзнаваше, че не чува просто шепот, а гласове. Постара се да прочисти мислите си и да се съсредоточи. От постройките наоколо се чуваха приглушени гласове — истински гласове — и от време на време по някой и друг ядосан вик. Още някой се караше, може би семейство Еди и семейство Рийд.
Тя бързо стигна до хамбара, където се бяха подслонили от дъжда повечето от мъжете от кервана. Видя през процепите между дъските отблясъци от светещи фенери и чу гръмогласен смях. Беше достатъчно да събереш на едно място само двама млади мъже, независимо откъде идваха, и не след дълго те щяха да се подкачат вече за способностите си, дали са били с някое момиче, както и за размера на патките си.
Това също беше нещо, което бе забелязала и наблюдавала.
Индианецът Томас беше затворен в съседната постройка, нищо повече от барака, тъмна и самотна. Беше натикан там от Джим Бриджър, собственика на форта. Човек би си помислил, че мистър Бриджър трябваше да е впечатлен от неволите на индианското момче, което бе успяло съвсем само да се върне чак дотук, но не — мистър Бриджър толкова се ядоса, когато го видя, все едно го беше заловил, докато се опитва да запали неговия форт. Беше ударил Томас по главата, няколко пъти, преди мистър Стентън да се намеси. Момчето ѝ се стори слабовато, едва ли не деликатно с дългата си тъмна коса, падаща пред блестящите му очи. Но когато беше вдигнал поглед към нея и очите им се бяха срещнали, тя видя, че той е всичко друго, но не и слаб. Втренченият му поглед и начинът, по който стискаше зъби, и напрегнатите мускули на тялото му — всичко това я накара да застине на мястото си, все едно бяха ударили нея.
Напомняше ѝ за буря през лятото, и макар някои да биха казали, че е глупаво от нейна страна, тя искаше да изтича навън право в тази буря и да усети дъждовните капки, за които някак си не се съмняваше, че ще се спуснат леко и нежно по кожата ѝ.
Надникна зад ъгъла. Двама от синовете на чичо Джейкъб — Уилям и Джордж, бяха оставени на пост пред бараката. Задачата им беше единствено да вдигнат тревога, ако Томас се опита да избяга, но Уилям — на дванайсет години — и Джордж — на осем — я възприемаха сериозно, така че се бяха въоръжили с пръчки от онези, с които подкарваха добитъка. На Елита нямаше да ѝ бъде трудно да се отърве от тях: Уилям бе започнал да проявява интерес към момичетата — дори към собствените си братовчедки — а на Джордж можеше да се разчита да последва брат си навсякъде.
Тя тръгна право срещу тях и дори не си направи труд да скрие вързопчето, което носеше в ръка.
— Здравейте — рече им. — Мери Грейвс се къпе на поилката. Съблякла се е по кюлоти.
Това беше достатъчно. Момчетата хукнаха, без дори да поглеждат назад.
Тя остана сама и сърцето ѝ заби толкова силно, че го чуваше в ушите си. Бутна тясната врата на бараката и се спря на прага, докато очите ѝ свикнат с тъмното. Вътре миришеше на стара слама и кокоши пух.
— Ехо? — подвикна тя.
Мракът остана неподвижен като езерце в нощта.
— Аз… донесох ти нещо за ядене.
Усети раздвижване. Тя бавно примигна и видя Томас, който изникна от сенките, макар че се задържа на място, където бе наполовина скрит от погледа ѝ. Гледаше я по начин, който беше едновременно любопитен и внимателен. Нещо запърха в гърдите ѝ.
— Казвам се Елита Донър — рече тя и протегна вързопчето, което беше донесла. — Помислих си, че може да си гладен.
Той не помръдна. Тя го остави върху бала слама и отстъпи. Измина дълга, скована минута, преди той да се приближи. Но не го направи като диво животно, както си беше представяла, че ще стане — не се нахвърли на храната, нито пропълзя към нея. Вместо това вежливо пристъпи към вързопчето и го отвори с внимателни, акуратни пръсти. Държеше гърба си изправен като на строга и взискателна гувернантка.
— Аз съм правила сухарите. Щях да ти донеса и малко мед, за да си ги намажеш, но не успях да измисля как…
Той вече беше започнал да се храни, също толкова сдържано, макар че ръцете му трепереха, като издаваха колко е гладен. На Елита ѝ се прииска да се свие от неудобство, когато видя неговата акуратност. Помисли си, че някой ден може да го покани на обяд със семейството си. Нито баща ѝ, нито чичо Джейкъб пестяха храната (макар и не по отношение на прислугата), така че неделният обяд във фермата винаги означаваше пилешка яхния и кнедли, задушен зелен боб с масло и хляб от царевично брашно, прясно изстудено мляко и горски плодове със сметана за десерт.