Дан на Хрътките

Водата в черните купели около Върховната жрица потрепери. Трепетът я заля като вълна и тя се намръщи. Моментът идваше. Не беше готова, но пък за някои неща никога не можеш да си готов. Умът й превърташе възможности, безброй варианти, процесия, която не носеше нищо, освен да отмери времето, похабено в чакане. И да я изтощи, да я остави още по-неподготвена, отколкото ако бе преживяла този отрязък от време в оргия на сластна забрава.

Е, твърде късно беше за съжаления. Тя поклати глава. „О, никога не е твърде късно за съжаления. Точно затова са всички съжаления, глупава жено.“ Надигна се от възглавничките и заоправя гънките на халата си. Дали не трябваше да проследи Ендест Силан?

Нов разтърсващ грохот.

Разбира се, че и той го усещаше, старият жрец: гибелния, все по-усилващ се напор. Нямаше нужда от нея, за да му го напомни, щом кипнеше на истерична пяна около глезените на горкия старец. Нелепият образ я накара да се усмихне, но усмивката беше кисела, почти горчива. Беше се трудила много, докато постигне хладната самоувереност, така съществена за ролята й на Върховна жрица, самоувереност, която толкова лесно можеше да се сбърка с мъдрост. Но как можеше жена в нейното положение наистина да притежава мъдрост, след като самата богиня, на която служеше, бе отхвърлила и нея, и всичко, на което държеше? Не мъдрост, а безсилие. Настойчиво, упорито безсилие. Ако изобщо олицетворяваше нещо, то беше провалът на интелекта, и то много по-тежък от този на духа. Богослужението й се основаваше на отрицание и при отсъствието на истинска връзка с богинята тя — като всички преди нея — бе свободна да съчинява всяка подробност от тази пародия на връзка.

Лъжата за мъдрост най-добре се прикрива в монолог. Диалогът я издава. Повечето хора, претендиращи за мъдрост, не се замесват в диалог, за да не проличи нищожността на твърденията им и уязвимостта на убежденията им. По-добре да не казваш нищо, да кимаш и да изглеждаш разсъдлив.