Шогун

Алвито му отговори със своето непоколебимо обезкуражаващо спокойствие:

— Това е само в божите ръце, лоцмане. Но заровете са хвърлени вече и нито една от заплахите ви няма да се осъществи. Нищо. — И той го погледна, сякаш вече беше мъртвец. — Дано господ се смили над вас, защото той ми е свидетел — убеден съм, че никога няма да напуснете тези острови.

Блакторн потрепери при спомена за силната убеденост, с която Алвито произнесе тези слова.

— Студено ли ви е, Анджин-сан?

До него на верандата стоеше Марико и тръскаше чадъра си.

— О, извинете. Не, не ми е студено, мислех си нещо.

Той вдигна поглед нагоре към планинския проход. Цялата колона вече бе потънала в облаците. Дъждът бе намалял и сега падаше меко, галещо. Някаква селяни и слуги шляпаха през локвите към домовете си. Дворът се беше изпразнил, градината бе прогизнала. В селото започнаха да палят лампите. Нито при портата, нито от двете страни на моста се виждаше вече охрана. Сякаш здрачът бе обладан от безкрайна празнота.

— Нощта е много по-красива от деня, не мислите ли? — попита тя.

— Да — съгласи се той и изведнъж осъзна, че са сами и ако са предпазливи, ако и тя го желаеше, както той я желаеше, нищо не ги заплашваше.

Една прислужничка пое от ръката на Марико чадъра и донесе сухи чорапки. После коленичи и започна да избърсва краката й.

— Призори потегляме, Анджин-сан.

— Колко време ще пътуваме?

— Няколко дни. Господарят Торанага каза… — Марико погледна настрани. От вътрешността на хана се зададе Гьоко с мазна усмивка на устните. — Господарят Торанага ми каза, че имаме достатъчно време.

Гьоко се поклони ниско.

— Добър вечер, Тода-сама. Моля да ме извините, задето ви прекъсвам.

— Как сте, Гьоко-сан?

— Добре съм, благодаря, макар че този дъжд ми омръзна. Много мразя калта и влагата. Но пък от друга страна, щом спрат дъждовете, започват жегите, а те са много по-жестоки, нали? За щастие, есента не е далеч… Щастливи сме, че има есен и божествена пролет, нали?

Марико не отговори. Прислужничката й обу чорапите и се изправи.

— Благодаря — каза Марико и я освободи. — Какво има. Гьоко-сан? С какво мога да ви услужа?

— Кику-сан ме помоли да ви попитам дали желаете да ви обслужва по време на вечеря, или да ви попее и потанцува. Господарят Торанага нареди да ви забавлява, ако желаете.

— Да, той ми каза, Гьоко-сан. Много мило, но не тази вечер. Призори трябва да потеглим и съм много уморена. Ще имаме и други вечери на разположение. Предайте й, моля ви, моите извинения и също ви моля да й предадете колко много се радвам, че ще пътуваме заедно.

Торанага й бе наредил да вземе със себе си и двете жени и тя му благодари, много доволна да ги има за спътнички.

— Толкова сте любезна — капеше мед от устата на Гьоко. — Честта обаче е изцяло наша. Все така за Йедо ли ще пътуваме?