Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Придружителят му се спря на доста разстояние от Атри-Преда и с ведра усмивка го подкани да продължи напред.
„Как може да е толкова спокоен? Освен ако не е от тези, които ще останат да пазят конете. Какъвто е едър, не прилича на войник — но пък и конегледачи са нужни в края на краищата.“
— Надзорник, изглеждате… добре отпочинал.
— Точно така изглежда, Атри-Преда. Сякаш духовете на предците ми са бдели над мен тази нощ.
— Наистина. Готови ли са вашите арапаи?
— Да. Това сражение ще го започнете ли с маговете си?
— Трябва да бъда честна по този въпрос. Не мога да разчитам, че ще останат живи през цялото сражение. Следователно, да, ще ги използвам незабавно. А ако още са с мен по-късно, толкова по-добре.
— Никаква следа от Кечра значи?
— Не. Вижте, противникът се строява.
— На сух терен…
— В началото — да, но ние ще спечелим този терен, Надзорник. И това е слабостта в тактиката на Червената маска. Ще ударим достатъчно силно, за да ги отблъснем, и тогава оулите ще са тия, които ще се окажат затънали в калта.
Брол Хандар се обърна, за да огледа ледерийските сили. Различните части бяха слети за повече функционалност. По фронта, срещу оулите — три клина тежка пехота. Флангове от лека пехота, смесени със среднотежка и стрелци. Блокове стрелци между клиновете — стрелите им трябваше да надупчат оулската линия така, че когато тежките ударят, да изтласкат врага назад, стъпка, две, пет, десет — и в калта.
— Не го разбирам този Червена маска — каза Брол и отново се загледа намръщен към редиците на оулите.
— Той нямаше избор — отвърна Биват. — Не и след Предегар. А там той изгуби търпение. Това тук е същото, но както казах: няма избор. Ние го хванахме, Надзорник. Все пак той ще направи тази победа много болезнена за нас, при възможност.
— Маговете ви биха могли да приключат битката, преди да е започнала, Атри-Преда.
— Ще видим.
Слънцето продължаваше неумолимото си изкачване, нажежаваше деня с гибелна решимост. По морското дъно се появяваха по-светли петна — повърхността най-отгоре засъхваше. Но отдолу, разбира се, калта си оставаше мека и достатъчно дълбока, за да създаде неприятности.
На Биват й бяха останали двама магове — третият беше загинал преди два дни, изтощен фатално от бедствието при Предегар — един-единствен стрелец бе успял да убие трима магове с една проклета стрела. Брол Хандар видя сега и двамата, изгърбени като старци на края на брега. По един от двете страни на най-външния клин тежка пехота. Щяха да хвърлят страховитата си вълна от магия под ъгъл, с цел да пробият десетина реда навътре в центъра на оулите, за да разширят максимално пътеката на унищожение.
Атри-Преда явно беше направила някакъв жест, който Брол не бе забелязал, защото вестоносците изведнъж се озоваха при тях. Тя се обърна към него.
— Време е. Върнете се при воините си, Надзорник.
— Отново ариергард — измърмори с гримаса Брол Хандар.
— Днес ще влезете в боя, Надзорник. Сигурна съм в това.
Той не беше убеден, но все пак се обърна. Направи две крачки и рече през рамо:
— Дано този ден възвести края на тази война.
Атри-Преда не отговори. Не беше сигурно дори дали го чу, защото говореше тихо на войника, който го бе придружил. Брол Хандар забеляза как по лицето й под шлема пробяга изненада и как след това тя кимна.
Брол Хандар погледна сърдито към слънцето и съжали за сенчестите родни лесове. След това се отправи към своите арапаи.
Ток Анастер погледа още малко детската игра, после нави тънката кожа на свитък и я напъха в пътната торба, след нея и четката и вече празната купа с въглен, костен мозък и мастило от гаент. Стана от камъка, на който седеше, примижа за миг към небето и тръгна към коня си. Седем крачки, а докато стигне, мокасините му бяха натежали от буците кал. Върза торбата за седлото, извади нож и се наведе да остърже калта.
Оулите се бяха събрали на редици вляво от него, стояха и чакаха ледерийските сили на петстотин крачки напред, струпани във формации, които щяха да се опитат да поддържат при настъплението си. Воините на Червената маска изглеждаха странно смълчани — това, разбира се, не беше техният стил на битка.
— Да — измърмори Ток. — Това е ледерийският стил. — Загледа се към врага.
Класически клинове в сърп. Три остриета тежка пехота. Тези формации щяха ужасно да се объркат, докато стигнеха до оулите. Щяха да се придвижват бавно, войниците щяха да падат, да се препъват и хлъзгат на всяка крачка. Толкова по-добре. Щеше да липсва неудържимият напор в момента на сблъсъка, след като първите редици тежко бронирана войска щяха да падат по лице в калта.