В земята пламък се крие

Решетките проскърцаха в отговор, ужасяващо силно в моментната тишина. Под неспирния натиск на нечовешки силния войн те се извиваха все повече и повече, докато накрая не се отвори достатъчно място за двама да се промушат.

— Хайде! — прошепна Манум. Ненужно, тъй като Лийт вече се промъкваше през отвора.

Внимателно пристъпиха в камерата — напомняща пещера стая, изпълнена с озадачаваща колекция машини с различна големина и форма, които им предоставяха предостатъчно прикритие. Брудуонецът бе изчезнал. За малко двамата северняци се скриха зад голям инструмент, приличащ на бъчва, над чието предназначение нямаха никакво желание да се замислят. Вслушваха се за някакви звуци, които можеха да издадат присъствието на стражи, но чуваха само тихото хленчене от другата страна на камерата.

Внезапно отекнаха ботуши. Манум наблюдаваше целенасочения ход на един стражник измежду летвите на бъчвата. Само един! — помисли си. Добре. Давайки знак на Лийт да остане скрит, той се плъзна иззад различните прикрития, следвайки стражника — тогава видя брудуонеца, който се преструваше на изгубил съзнание, привидно прикован към дървен инструмент за мъчения.

Някъде пред него отекна смразяващ кръвта писък. Появявайки се в центъра на камерата, Манум зърна стражника да приближава нажежена дамга към голотата на момиче, което не изглеждаше по-възрастно от Стела. Отчаян, той се огледа трескаво, съзирайки еднофутов метален прът на пода. Докато го повдигаше, момичето изкрещя, раздиращ ушите вой и Манум изруга силно. Повдигна острието и без да се замисля го заби дълбоко между раменете на стража.

Пазачът изръмжа, сетне се полуизвърна, очевидно неосъзнаващ, че му е нанесен смъртоносен удар. Падна на колене, изтръгвайки заострения метал от ръцете на Манум, опита се да повдигне глава. Невиждащите му очи погледнаха в посоката на Търговеца. Сетне от устата му бликна кръв и той се строполи с гъргорене.

Манум въздъхна облекчено, благодарен за липсата на шум. Лийт се стрелна до него и взе късия меч на пазача. Пристъпи към момичето, което се взираше в него с ужасени очи. Тя изпищя с цяло гърло, когато острието се приближи до тялото й, за да разкъса въжетата. Манум потръпна, макар умът му да го уведоми, че писъкът бе напълно в реда на нещата и нямаше да привлече вниманието на още стражници.

Лулеанският младеж се обърна да отиде до брудуонеца, изправяйки се срещу лицето на затворник, застанал до прозорчето на една от килиите.

— Пуснете ни! — проплака мъжът. — Пуснете ни!

— Мълчи! — Лийт яростно му направи знак. — Не искаме да ни чуят.

Но мъжът нямаше намерение да утихва.

— Пуснете ме! — продължи да вика той, сграбчил решетките.

Лийт притича, размахвайки заплашително меча.

— Тихо! — изкрещя той. Мъжът се отдръпна от прозореца, но продължи виковете си от вътрешността на килията.

Събудиха се и други затворници, някои от които се присъединиха към виковете. Измъчваше ги отчаяние, ужасяващ страх се бе пропил до костите им от гледките, на които ставаха непрекъснато свидетели. Нямаше как да ги накарат да пазят тишина.