Престъпления с неочакван край. Том 1 [bg]

— Уволниха ли те?

— Да. — Той се протегна и костите му изпукаха. — Имаш ли досие, веднага те уволняват, стига само някое хлапе в канцеларията да си вземе кутийка с кламери за вкъщи. Винаги си първият заподозрян. Днес дойдох в Хамънд на интервю за работа. Не стана.

Каролин си спомни мрачното му изражение, докато говореше по мобилния телефон.

— А сега може ли аз да те попитам нещо? — попита той.

— Естествено. Омъжена съм, нямам деца. Обичам секса и прекалявам с пиенето. Нещо друго?

— Защо не пожела да извикаме полиция?

— Дори не трепна от страх там, защо? — попита тя вместо отговор.

Той отново сви широките си рамене.

— И преди са насочвали оръжие срещу мен. Мога да разбера кога някой ще го използва и кога не. О, само ако онова хлапе беше спец в тия работи, щях да ти кажа сбогом, мадам, и да се надявам, че местните полицаи ще дойдат, преди да е станало твърде късно.

— Някога убивал ли си човек?

В отговор последва колебание.

— Край на твоите въпроси, докато не отговориш на моите — каза той. — Защо не позволи да извикаме ченгетата?

— Защото имам делово предложение за теб.

— Какво, да не би да ти трябват някакви авточасти?

— Не, искам да убиеш съпруга ми.

— Разведи се с него — каза Лорънс. — Нали за това са адвокатите.

— Той притежава голямо състояние.

— Ако ти изневерява, ще получиш половината. Може би и повече.

— Ами…

— О, вината не е у него — Лорънс се засмя и посочи с ръка леглото, в което лежаха. — Така ми се струва. Кой изневери първи?

— Той беше — каза тя и добави: — Е, поне първи беше спипан да кръшка.

— Лош късмет. Но аз не съм наемен убиец. Никога не съм бил такъв.

— Какво да кажа, за да те убедя?

— Нищо.

— Добре, какво да направя, за да те убедя? — тя прокара ръце по тялото му и закачливо го ощипа по бедрото. — Петдесет хиляди.

Той се засмя. Престана да се усмихва и попита:

— Петдесет хиляди? — замълча за миг и продължи: — Излежах си присъдата. Не ми допадна.

— Сто хиляди?

Колебанието продължи вероятно дори по-малко от секунда, но на Каролин ѝ се стори твърде дълго.

— Не бих казал — отвърна той.

— „Не бих казал“ не е същото като „не“.

— Не е лесно да убиеш някого. Е, в интерес на истината това е лесно. Но да се измъкнеш е трудно. Почти невъзможно е.

Както правеше често на заседанията, които провеждаше в болницата, когато подчинените ѝ идваха с оправдания защо не са внесли докладите или предложенията си навреме, Каролин каза:

— Казваш „почти“. Казваш, че е „трудно“. Но всичко това ми показва, че е изпълнимо.

— Заплашвала ли си го някога?

Тя сви рамене.

— Веднъж го засякох с любовницата му в търговския център. Изпуснах си нервите. Казах, че ще ги убия и двамата… Не, струва ми се, че казах, че ми се ще да са мъртви, когато реша да се разправям с тях.

— О.

— Не мисля, че някой друг ме е чул.

— Е — каза той бавно като лекар, който формулира диагнозата, — имаш мотив да го убиеш. Това е проблем. Това означава, че трябва да си намериш изкупителна жертва. Трябва да направиш така, че да изглежда, че е по-вероятно някой друг да е извършил престъплението вместо теб, дори да имаш мотив. Трябва ни…