Чуждоземецът [bg]

Полет

Каютата вонеше на плесен, влага и повръщано. Вътре нищо не помръдваше и въпреки това лекото движение на небесния кораб се усещаше по проскърцващите от време на време дъски, потракването на фенера, висящ от тавана, и моментното усещане за повдигане и спускане, което чувстваше дълбоко в стомаха си. Нико лежеше нещастен и пребледнял на койката си.

Почти веднага след като корабът беше излетял от Бар-Кхос и се бе издигнал в облачното небе, Нико беше започнал да зяпа с широко отворени очи отдалечаващата се под него земя, вкопчвайки се в перилата с олекнала глава и къркорещ стомах. Вече от три дни лежеше на койката си, уплашен, напрегнат и налегнат от постоянно гадене. От време на време болестта се надигаше и той повръщаше във ведро на пода. Болеше го, като говореше, защото гърлото му беше изгорено от жлъчката. Ядеше малко, като поглъщаше само вода или супа, тъй като единствено това можеше да задържи достатъчно дълго в стомаха си, за да го смели. Във всеки миг, независимо дали беше буден, или потънал в неспокоен сън, той усещаше огромното пространство празен въздух, зейнало под него, както и постоянното напрежение върху въжетата и опорите, на които беше увиснал корпусът под крехката, пълна с газ обвивка над главата му. Всеки внезапен вик на член на екипажа на палубата, всеки тропот на крака или промяна в движението на кораба за Нико беше знак за предстояща катастрофа. Никога преди не се беше чувствал толкова нещастен.

Прекарваше по-голямата част от времето сам. Аш споделяше с него тясната каюта, но на възрастния чуждоземец, изглежда, не му допадаха особено неговите продължителни пристъпи на гадене. В тези случаи той губеше търпение, оставяше малката книга с поезия, която като че ли постоянно четеше, и излизаше на палубата, като си мърмореше под носа. Корабният юнга Берл се грижеше за Нико и му носеше храна и вода.

— Трябва да се храниш — каза му момчето, докато му подаваше купа с бульон. — Станал си само кожа и кости.

Но Нико направи гримаса и отблъсна купата.

Берл изсумтя неодобрително на упорството му.

— Тогава поне пийни вода — подкани го той. — Трябва да пийнеш малко вода, независимо дали я задържаш, или не.

Нико поклати глава.

— Ако не го направиш, ще извикам учителя ти.

— Е, това не можем да го допуснем. — Нико се съгласи да пийне глътка вода, само и само да успокои момчето.

Попита го кое време на деня е.

— Късно следобед. Не би могъл да го разбереш тук, като капаците на прозорците са затворени през цялото време. Трябва ти малко свеж въздух, в каютата вони. Нищо чудно, че учителят ти прекарва повече време горе, на палубата, отколкото тук.

— Не ми харесва гледката — каза му Нико и си спомни първата си сутрин на кораба, когато беше отворил капаците, само за да се дръпне бързо назад от изгледа, разкрил се пред очите му.