13-те светини [bg]

24.

Сара беше потресена от видяното. Тя хвърли бегъл поглед към собственото си отражение в тъмната вода на езерцето и не позна жената с обезумели очи, която гледаше към нея. Когато вчера си тръгна от работа, тя си сложи внимателно тониращ крем, спирала и безцветен блясък за устни. Сега целият този грим беше отмит от сълзи и пот. Точиците на луничките й се бяха слели с ивички засъхнала кръв. Очите й бяха хлътнали, под тях се виждаха тъмни кръгове и целият ефект беше стъписващ, особено на фона на бледата й кожа. Косата й, която носеше в стегната конска опашка, сега беше раздърпана и рошави кичури висяха отвсякъде. Сара се опита да я пооправи и пръстите й напипаха засъхнали люспи кръв — кръвта на Джудит.

Сара знаеше, че трябва да отиде в полицията. Когато видя бръснатата глава и съзря злобата в очите му, разбра, че ще я убие без да му трепне окото. Паникьоса се и хукна да спасява живота си. Нямаше и капка съмнение, че той е мъжът, който е убил Джудит и е изклал собственото й семейство.

Сара трябваше да се добере до полицията, трябваше да говори с русата сержантка и грубия сърдит инспектор. Само че имаше още нещо, което трябва да свърши преди това — да спази обещанието, дадено на Джудит, последното желание на умиращата жена.

Сера се върна на пейката, сложи торбата в скута си и започна систематично да подрежда съдържанието й до себе си. Сложи настрана увития във вестник железен меч, след това извади картонена папка, пълна с напечатани листове хартия, мек кафяв плик с изрезки от вестници и купчина писма, стегнати с бледолилава панделка. Някъде сред всички тези неща Сара се надяваше да открие адреса на Оуен. Тя огледа писмата — на всяко беше написан обратният адрес на Беатрис Клей. Датите на пощенските клейма стигаха чак до петдесетте години, а последното бе изпратено няколко месеца по-рано. Портмонето на Джудит беше на дъното на торбата. В него имаше двадесет и две лири в банкноти и монети и читателската й карта от Британската библиотека.