Няма нищо по-хубаво от лошото време
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #2
- Год: 1974
- Язык: болгарский
- Год: Български писател
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Няма нищо по-хубаво от лошото време». Краткое содержание книги:
— Слушайте, Едит: вие сте страшно затънала в тия лични истории. Една в Мюнхен, втора в «Зодиак»… Само че аз нямам никакво намерение да затъвам повече в лъжите ви. Тъкмо вашите постъпки свидетелствуват, че в случая няма никаква лична история. Вие действувате по чужда диктовка и за да пристъпите към действие, изчаквате чужди инструкции. Вашето колебание пред мястото, което ви предложих, ви беше необходимо, за да спечелите време да докладвате и да получите допълнително нареждане. Вашите срещи с приятелката в мъжки образ бяха извикани от същата необходимост. Не искам да ви насилвам да казвате нищо повече от това, което смятате, че може да ми доверите, но и не желая да ми досаждате с глупави лъжи. Казах ви: утре ще си уредим сметките и ще се сбогуваме.
— Но аз не искам да се разделяме, вие сте ми нужен… — извиква полугласно Едит, като спонтанно се обръща към мене.
— Вие също сте ми нужна, обаче се въздържам… — промърморвам аз.
Защото при спонтанното обръщане лицето на жената се е озовало на педя от мене. Едит диша развълнувано, макар че гърдите й нямат нужда от дълбоко дишане, за да се видят размерите им.
— Бих искала да ви кажа всичко, но не мога… — прошепва секретарката, като ме хваща за ръката.
— Защо? Вие доста добре се изразявате.
— Защото именно не се касае до лична история… както сам сте го разбрали… защото тайната не е само моя тайна… изобщо не е моя тайна…
— Добре, не ви насилвам. Обаче съгласете се, че не е възможно да бъда свързан с човек, който има тайни намерения в една област, от която аз си вадя хляба.
Едит стисва в някакъв несъзнателен порив ръката ми и казва умолително:
— Обещайте ми поне да бъдете дискретен… Обещайте ми, че ще мълчите.
— За това няма защо да се боите. Стига, разбира се, интересите ви да не са против моите собствени.
— Морис… — казва жената с развълнуван глас, като съвсем ненадейно ме назовава по име. — Аз съм шпионка…
— А, шпионка… — промърморвам. — Само това ми липсваше.
Тя стиска ръката ми и ме гледа с разтревожени очи, сякаш сама е ужасена от признанието, което е направила.
— И на кое разузнаване служиш?
— На никое… На «Фишер и Ко»…
— Че какъв е тогава твоят шпионаж?
— Търговски.
— И такъв ли има?
— «Зодиак» твърде много засяга интересите на «Фишер и Ко» в някои области. Освен това в «Зодиак» се разработват някакви проекти с по-далечна дата за поглъщане на известни предприятия и създаване нещо като монопол. От «Фишер и Ко» искат да знаят подробности за проектите и изобщо да имат информация за всичко, което става в «Зодиак».
Тя излага тия сведения с автоматичен глас и с израз на самоубиец.
— Но аз не трябваше да казвам на никого тези неща, на никого, разбираш ли?
«Все едно че си ги казала на никого. Една стара приятелка така ме наричаше — «господин Никой»» — помислям аз, обаче произнасям само:
— Ясно. И успокой се. Не съм от приказливите. И твоята секретна мисия не ме засяга. При едно-единствено условие: да не вършиш глупости, в резултат на които да объркаш и моята работа.
Ние неусетно сме минали на ти, и другояче не би могло да бъде при един интимен разговор, изпълнен с шпионски признания.
— Няма да правя нищо без твое знание — обещава Едит. — За всичко ще искам съгласието ти. Така добре ли е?
Добре е. Но за да бъде още по-добре, трябва да доведа докрай едва започналия процес на успокояването. Това ме принуждава да се преместя малко вдясно и да прегърна през кръста Едит. Тая разкошна жена има изумително тънък кръст.
— О, Морис, да знаеш само как те мразех преди малко.
Въздържам се да отвърна на признанието с признание, понеже едрият й бюст е притиснал гърдите ми и ми взема дъха. И после, приказките са излишни. Едит е в ръцете ми — в прекия и преносен смисъл на думата.
Пета глава
Длъжностите в «Зодиак», изглежда, се раздават в зависимост от килограмите живо тегло. Директорът в Женева беше просто дебел. Главният търговски директор в Амстердам е направо огромен. Това е един исполин с оскъдна рижа коса, добродушно червено лице и обемист бирен корем. Името му, което бях научил още от Бауер, е доста трудно за изплюване — Ван Вермескеркен.
Великанът се е отпуснал лениво в креслото си зад двуметровото дъбово бюро. Червенината на лицето и косите му е такава, че директорът изглежда като нажежен и аз очаквам всеки момент някъде от темето му да лумне пламък.