Няма нищо по-хубаво от лошото време
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #2
- Год: 1974
- Язык: болгарский
- Год: Български писател
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Няма нищо по-хубаво от лошото време». Краткое содержание книги:
— Добре — отстъпвам. — Кажете какво искате от мене.
— Ще ви кажа всичко най-подробно. Но първото, което трябва да сторите, е да продадете «Хронос».
— Как? — извиквам аз, тоя път без сянка на симулация. — Да продам това бижу на техниката?
— Именно — кима спокойно Бауер. — Да продадете бижуто. Окончателно и без колебания.
И ето ние отново сме във влака — аз и секретарката ми. Докато в Мюнхен тя отиваше всеки ден от зле към по-зле, сега долавям внезапни признаци на съвземане. Лицето на жената изглежда спокойно и свежо без помощта на всякакъв грим. Не че от цялото й същество лъха опиянение от живота, тя едва ли е способна на подобно нещо, но признаците на меланхолията и мигрената са просто безследно изчезнали. До такава степен, че Едит скланя да погостува в купето ми и да изпуши една цигара.
Секретарката сяда на леглото до прозореца и кръстосва крака, при което бедрата й се очертават изразително под тясната пола. Погледът ми неволно се насочва към тия полускрити прелести, но жената бърза да ме изстуди:
— Все още не мога да разбера защо бе необходимо да ми кажете едва в последния момент, че ще пътуваме не за Женева, а за Амстердам.
— Защото едва в последния момент възникна причината да тръгнем за Амстердам — импровизирам аз.
Не обичам дребните лъжи, но понякога това е единственият начин да се избягнат дългите и безполезни пререкания.
— Толкова секретна ли е тази причина?
— Ни най-малко. Касае се за преговори с главната дирекция на «Зодиак». Изобщо касае се тъкмо за онова, в което вие тъй дълбоко се съмнявахте.
Тя ме поглежда изпитателно, обаче не казва нищо.
— Вие изтърпяхте едно ужасно главоболие в Мюнхен — забелязвам съчувствено, но без всякаква връзка.
— Нямате представа колко ужасно — потвърждава тя.
— Човек без качествата на вашата физика би отишъл направо в гроба. Да не излезеш една седмица от стаята, не главоболие ще те налегне, а може да стигнеш и до самоубийство.
При тия думи протягам ръка и затварям купето.
— Оставете вашите безсолни шеги и не затваряйте вратата — казва Едит, впрочем без да губи спокойствието си.
— Ужасно течение става. Един главобол може да се върне също тъй лесно, както си е отишъл. И после, трябва да поговорим.
Тя ме поглежда с познатата сянка на напрежение в кафявите очи:
— За какво точно?
— За маса неща. Можем да почнем например с такава подробност: от кого се бояхте в Мюнхен?
— Бояла съм се?
Тя се разсмива с тоя звънък, даже твърде звънък смях, който обзема някои жени, щом им сервираш неудобния въпрос.
— Добре, тогава да почнем от друго: какви са специалните ви интереси към «Зодиак»?
Тя е спряла да се смее и сега ме гледа студено, почти неприязнено:
— Трето има ли?
— Има и трето, и четвърто, и пето. Без да говорим за обясненията, които ми дължите по повод на многобройните си лъжи.
— Кои по-точно имате предвид?
— Всичките. Трябва да ви кажа, че нито една от лъжите ви не е минала. Може да не съм специалист по живописта, но не съм и глупакът, за който ме вземате… сластолюбивият патрон, който избира секретарките си според закръглените им форми…
Тя мълчи и продължава да ме измерва с недружелюбен поглед.
— Аз постъпих коректно с вас: предложих ви място в един момент, в който търсехте работа, осигурих ви заплата, фантастично висока, ако се има предвид служебната ви незаетост, а вие отговаряте на всичко това с лъжи и неискреност.
— Не мога да разбера за какво точно говорите — казва тя, сякаш току-що се пробужда. — Работила съм толкова, колкото сте ми давали работа. Що се отнася до другото, не съм се спазарявала да ви разкривам душата си, макар да не разбирам кои мои въображаеми лъжи са ви разстроили.
— Вижте, Едит, ние разполагаме с цяла нощ пред нас, но аз нямам никакво намерение да я прекарвам в красноречие. Ако не желаете да отговорите и тоя път на прямотата ми с прямота, нека смятаме разговора за приключен. Ще ви платя утре обезщетението, полагащо се по договора, и можете да се смятате свободна.
Обезщетението за неустойка е доста значително, така че думите ми би трябвало да прозвучат по-скоро като едно хубаво обещание, отколкото като заплаха. Обаче, както и очаквам, Едит съвсем не ги приема откъм тая им страна:
— Но кажете в какво собствено ме обвинявате? Кога съм ви излъгала? Какво не съм ви казала?