Сватбен хазарт
- Автор: Лоуган Кейт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Симеонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сватбен хазарт». Краткое содержание книги:
— Оценявам жеста ти, Кайро. Със сигурност щях вече да съм мъртъв. Пистолетът ти е много добър, Кип.
Кип се втренчи в него.
— Колт. Модел „Тандърър“. По-добър е от твоя. И си много прав, че щеше да умреш. Ох! — Той изсумтя и потърка гърдите си там, където Кайро току-що отново бе забила върха на чадъра си. Тя му се намръщи многозначително и погледна към Гарнет. Кип разбра. — Хм… съжалявам, хлапе. Забравих, че не бива да говоря така пред теб.
— Много си прав, ти, задник такъв, и… — Ръката на Соломон заглуши останалите думи, които щяха да излязат от устата на Гарнет.
— Гарнет и аз тъкмо отивахме да пием лимонада, Кип. Защо не дойдеш с нас? — попита непринудено Кайро и издърпа ръба на роклята си изпод ботуша на Соломон. Хвърли му един кос поглед. — Ти не си поканен, Соломон. Сигурна съм, че ще си намериш някакво друго занимание.
— Най-добре помисли отново за облога. Ако загубиш, сигурно ще се отметнеш от обещанието да се омъжиш за мен — каза Соломон, когато Кайро мина покрай него, за да заеме по-удобна позиция за удара си.
Дълбокият му провлечен глас лазеше по нервите й. Стрелна му един гневен поглед.
— Да, разбира се, че ще се омъжа за теб, ако загубя. Но аз няма да загубя, мистър Улф. Можеш да си сигурен в това.
— Хм. — Той сякаш се съмняваше. — Милият стар Бърнард сигурно ти е спестявал някои неща. Животът в ранчото е тежък. Може би ще ти се наложи да поработиш, за да получиш това, което искаш.
Тя отново го стрелна с поглед и рязко си пое въздух. Той стоеше пред нея — висок, с износени дрехи. А тя се бе борила със зъби и нокти, за да се измъкне именно от бедността… бе работила над уменията си, докато я заболеше цялото тяло и умът й блокираше.
— Аз съм заработила всичко, което имам — опита се да каже спокойно тя.
— А-ха. — Той огледа лицето й, после погледът му се плъзна по тялото й.
Побесняла от нахалството му, Кайро бързо се наведе, за да играе. Щеше да го унищожи, да го прогони от живота си. Ако той си мислеше, че може да й отнеме всичко, за което беше работила, за което беше мечтала… Ударът й беше прекалено бърз и тя не успя да вкара топка в джоба.
Намръщи се. Никога преди не беше грешила при този лесен удар. Преглътна, тялото й изстина. Като насън видя как Соломон довърши играта. Опита се да се усмихне, но не успя.
Не беше възможно да е изгубила. Ударът беше прекалено лесен. Взря се в Соломон, все още не можеше да си признае, че пропускът й е по нейна вина.
Поклати глава в опит да пропъди кошмара. Погледна ръцете си. Кокалчетата им бяха побелели от усилието да стиска своята обичана, красива, вярна щека. Затвори очи и си припомни удара. — Твърде бърз, твърде лек, твърде малко завъртане.
Докато се взираше, без да вижда, в любимата си махагонова маса, някой се опита да измъкне щеката от ръката й. Кайро обаче я стискаше здраво, сякаш тя беше единствената надежда за Ню Йорк, за мечтите, които й беше дал Бърнард. После остави щеката да се изплъзне…
Току-що бе загубила играта срещу Соломон.
Отново си припомни станалото, с надеждата, че всичко ще се окаже само лош сън, който ще свърши, като се събуди.
Клиентите й се скупчиха около нея и тя се насили да им се усмихне. От устата й не можеше да излезе и звук.
Тя бе заложила свободата си. Беше сложила живота си на зеленото сукно и го бе изгубила.
Соломон стоеше до нея и я наблюдаваше с онова мрачно, сериозно изражение, сякаш я чакаше да започне да моли за милост… да моли за още една игра.
Но тя нямаше да го направи. Беше изгубила и точка.
— Как искаш да го направим? — чу тя собствения си глас някак от разстояние.
В очите му за миг проблесна възхищение и той кимна.
— Свещеникът е тук.
— Добре — каза тя безгрижно, сякаш купуваше парче плат.
Стомахът й се сви. Добре. Цяла година от живота й щеше да бъде изгубена, пропиляна заради един негодник с мръсни ботуши… Тя погледна към ботушите му, после бавно премести погледа си по изтърканите черни панталони, износената черна риза, по разчорлената му, неподстригана коса.
Нейният дебют в нюйоркското общество щеше да започне от едно западнало ранчо. Сара Бернар щеше да играе пиесите си без нея.
Кайро прокара пръстите си по дантеленото си деколте, търсеше малката торбичка, която винаги носеше между гърдите си.
— Никога не съм изпадала в нокаут, но тази вечер сигурно е идеалната възможност — промълви тя, виждайки бледото си отражение в огледалото над бара. — Това сигурно е кошмар.
— Това не е сън, мис Кайро — каза един мъж и тя разпозна в него свещеника.
— Здравей, Джордж. Много мило, че си дошъл. — Тя се насили да бъде любезна и с част от съзнанието си отбеляза, че един фотограф се приготвя за снимка.