Конниците на Апокалипсиса
- Автор: Кейс Джон
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Цанчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Конниците на Апокалипсиса». Краткое содержание книги:
Репортерът от „Вашингтон Поуст“ Франк Дейли попада на гореща тема. Но планът му да се присъедини към групата учени в историческата им мисия е осуетен от ужасна буря, която го забавя. Като посреща кораба при връщането му в норвежкото пристанище, той разбира, че нещо не е наред… По лицата на екипажа личи, че са обхванати от страх. Всички мълчат. Някой се старае да накара Дейли да престане да разпитва какво се е случило… Но ако около фактите е издигната стена, Дейли ще я събори. Упорит и съобразителен, той знае как да получи отговорите, които никой не иска да му даде. Колкото повече неща открива, толкова по-опасен става залогът…
Марк го изправи.
— Трябва. Всички трябва да ставаме в шест.
После поклати заплашително глава, хвърли на масата няколко банкноти и повлече Брайън към вратата.
— Голям бе! — извика Браян. — Ей толкова голям! — И се изсмя.
10.
Вашингтон
31 март 1998
Проблемът с Вашингтон беше, че е нещо като политически парк. Навсякъде паметници, представителни сгради, възпоменателни плочи, статуи и градини. „История“, която те заобикаля, и не можеш да отидеш никъде, без да се сблъскаш с нещо от миналото.
„Ето тук простреляха Рейгън — помисли си Франк, може би за стотен път — точно тук — пред «Хилтън» (Глей ти!) Тук пък един аржентински любител на фойерверките бе скочил да плува с онзи бе, как се казваше… а, да — Уилбър Милс.“ Франк зави наляво по Масачузетс Авеню и скоро навлезе в кръговото движение на площад „Шеридан“. Малко по-надясно бе мястото, където колата на Орландо Летилиер бе вдигната във въздуха. „Ето тук. Ето… точно… под гумите… на моята кола.“
Колата му беше бял сааб, непредвидлива покупка през 1990 — взе я съвсем нова малко след като получи работа в „Поуст“. Тогавашната му приятелка — Моника Кингстън — твърдеше, че новите коли я възбуждали. „Сигурно има нещо общо с феромоните на парите“ — казваше — твърдение, което се опита да илюстрира или да докаже, като почти го накара да катастрофира няколко минути след като напуснаха магазина със сааба.
Моника отдавна я нямаше в живота му. Колата беше стара и имаше нужда от постоянни ремонти. Трябваше да се отърве от нея, но тя беше история, а освен това вървеше страхотно.
Нямаше къде да паркира. Бронирани микробуси за пренасяне на пари и коли с дипломатически номера бяха заели всички места. Намираше се на четири преки от Космос Клъб. По някаква причина обаче, независимо че се движеше със седем или осем километра в час, пет дни седмично, той никога не ходеше пеша. Не и ако можеше да го избегне. (Обикновено можеше, макар че повечето пъти, както ставаше и сега, закъсняваше за уговорените срещи.)
И изведнъж го видя. Един линкълн, малко по-малък от самолетоносач, се измъкна от място за паркиране на около две преки от клуба. С рефлекс на футболен вратар, Франк направи обратен завой, предизвиквайки какофония от псувни и клаксони. Вмъкна се на свободното място, извади ключовете, изскочи от колата, блъсна вратата и се затича към старата сграда, където се помещаваше клубът. За по-малко от минута стигна до широкото стълбище, което водеше до мецанина — просторно помещение, в което гостите трябваше да чакат домакините си, които, разбира се, бяха членове на клуба. Покрай стените имаше и кресла. На повечето от тях седяха мъже на определена възраст, облечени в определени костюми. Почти всички четяха „Таймс“, само един-двама говореха тихичко по клетъчни телефони. По стените, плътно подредени, висяха снимки на стария Вашингтон и старите вашингтонци — достолепни мъже и жени, чиято обща връзка беше членството им в клуба.
По принцип той не уважаваше клубовете, но „Космос“ беше различен (или малко по-различен). „Космос“ беше посветен на културата и науката и сред членовете му имаше почти толкова биолози и писатели, колкото адвокати и дипломати.
Това би трябвало да успокои Франк, но всъщност той бе нервен. Домакинът му Флечър Харисън Коу, арабист и бивш посланик в Йемен, възлагаше големи надежди на серията му статии, нещо, което вероятно щеше да приключи с разочарование.
Защото Франк бе претърпял провал в Хамерфест.
За три дни в Норвегия не бе успял да се добере до никого от екипажа на „Рекс“, нито да се качи на кораба. Не успя също да продължи разговора, който беше започнал с физиците от НОАА. И двамата бяха напуснали хотела. След като не успя никъде да открие Киклайтър и Адеър, Франк реши, че поне трябва да опише разходите си.
А те бяха ужасяващи. Деветнайсет дни пътуване. Почти три хиляди долара за самолетни билети, две хилядарки за хотели, шестстотин и нещо за храна. Освен това имаше разходи за пране, местен транспорт, телефонни разговори и… всичко възлизаше на повече от 6 000 долара.
Изпрати сметката по имейла до фондацията с надеждата, че тя все някак ще се загуби. Това обаче не стана и ето го сега тук, с десетминутно закъснение, по покана на Коу.
— О, здравей! — Дженифър Хартуиг се носеше през салона като валкирия из бебешка стая. Един брой на „Таймс“, след това още няколко се смъкнаха, за да я видят.
— Закъсня! Дай целувка! — Цунка го по бузата и се усмихна ослепително, точно както подобаваше на наследени пари.
— Кажи ми — прошепна й Франк, докато тя го хващаше под ръка — ти ли си единствената блондинка в Станфорд, или има и други?