Якешину

Когато Сано пристигна в храма „Черният лотос“, дъждът беше спрял. Слънчевите лъчи проблясваха в локвите покрай главната пътека. Свещеникът, който бе придружавал Сано при първите разпити сутринта след пожара, го поздрави пред главната зала за богослужение.

— Добре дошли, сосакан сама. На ваше разположение съм.

— Благодаря ви, но днес искам да огледам храма сам — отвърна Сано.

— Както желаете — каза свещеникът, поклони се и се отдалечи.

Дотук с твърденията на Рейко, че от сектата се опитвали да ограничат разследването, помисли си Сано. Той се отправи към жилищните помещения на послушниците. Те бяха отдалечени, но иначе изглеждаха съвсем нормални и добре поддържани. Отвътре долитаха млади гласове, които припяваха монотонно пасажи от сутрата „Черният лотос“. Сано се канеше да влезе, когато гонгът отбеляза, че вече е време за обяд, и младежите се изсипаха навън от сградата. Струпаха се на верандата и загледаха Сано с любопитство. Той им се представи, докато оглеждаше румените страни и здравите им тела. Слуги донесоха храната. Сано опита от своята порция и установи, че пресните зеленчуци и юфката са много вкусни.

— Щастливи ли сте тук? — попита той послушниците, които се намираха близо до него.

Както дъвчеха с издути бузи, те се усмихнаха ведро и отвърнаха в хор:

— Да, господарю.

Сано забеляза, че наоколо няма свещеници, от които момчетата да се страхуват.

— Разкажете ми как прекарвате дните си…

Един юноша с издължено лице отвърна:

— Всички ставаме при изгрев-слънце и започваме да се молим. После закусваме.

— Почистваме си стаите — обади се мускулест момък на двайсетина години. — Свещениците ни обучават до обед и после ядем отново.

— Храната винаги ли е такава? — попита Сано.

— Дават ни също ориз и риба, яйца и туршия.

— Оставят ни около час за игра, после учим, докато стане време за вечеря — обадиха се и други послушници. — След това се къпем. При залез-слънце отново имаме молитви. После си лягаме.