Сидхарта

Изгубил всякаква представа за време, без да разбере дали това видение бе траело секунда или век, без да знае вече дали съществуват Аз и Ти, пронизан в сърцето като че с божествена стрела, чиято рана е целебна, Говинда стоя още малко надвесен над смиреното лице на Сидхарта, което току-що бе целунал, което току-що бе зрелище на всички образи, на всичко случило се, на всичко, което съществува. Лицето му с нищо не се бе променило, след като хилядите дребни бразди от бръчките се бяха скрили. Той се усмихваше смирено, усмихваше се тихо и приветливо, може би много милостиво, може би много подигравателно, точно както се бе усмихвал той, Възвишения.

Говинда се поклони дълбоко, сълзи, каквито не познаваше, потекоха по старческото му лице, чувството на най-съкровена обич, на най-смирено благоговение, като огън искреше в сърцето му. Той се поклони доземи пред неподвижно седналия човек, чиято усмивка му припомняше всичко, което бе обичал в живота си и всичко, което му бе скъпо и свято.