Сидхарта
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Илиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сидхарта». Краткое содержание книги:
В този час Сидхарта престана да се бори със съдбата, престана да страда. На лицето му изгря спокойната яснота на познанието, на което вече не можеше да се противопостави никаква воля, което бе вникнало в съвършенството, което бе в съгласие с реката на съдбите, с течението на живота, изпълнено със страдание, изпълнено със споделена радост, отдадено всецяло на течението, принадлежащо на единството.
Когато Васудева се надигна от мястото си край брега, когато надзърна в очите на Сидхарта и видя в тях да струи спокойната яснота на познанието, той докосна с длан рамото му, по своя внимателен и нежен начин, и му каза:
— Чаках да дойде твоят час, скъпи. И сега, когато той дойде, остави ме да си вървя. Дълго чаках този час, дълго бях лодкарят Васудева. Стига толкова. Казвам сбогом на колибата, сбогом на Сидхарта!
Сидхарта се поклони дълбоко пред онзи, който се сбогуваше с него.
— Знаех това — издума той тихо. — В горите ли ще отидеш?
— Отивам в горите, в единството — каза със сияеща усмивка Васудева.
И си тръгна сияещ. Сидхарта дълго гледа след него. С дълбока радост, с дълбока сериозност гледаше след него. Гледаше го да крачи, изпълнен със спокойствие, виждаше главата му, обкръжена от сияние, и образа му, изпълнен със светлина.
ГОВИНДА
Веднъж Говинда заедно с други монаси почиваше в горичката, която грешницата Камала бе подарила на учениците на Гаутама. Там той чу да се говори за някакъв стар лодкар, който живеел на един ден път от тук и когото мнозина смятали за мъдрец. Когато Говинда тръгна да странства отново, той пое към онзи брод, воден от желанието да види лодкаря. Защото макар да бе живял през всичките си дни според правилата на учението, макар по-младите монаси да го почитаха заради възрастта и скромността му, в сърцето му не бяха угаснали неспокойството и търсенето.
Той дойде при реката, помоли стареца да го вземе на лодката си, и когато стигнаха отвъдния бряг, каза на стареца:
— Много добрини вършиш за нас, монасите и поклонниците, превозвал си стотици от нас. Но не търсиш ли и ти, лодкарю, верния път?
Сидхарта се усмихна със старите си очи и каза:
— О, преподобни, и ги ли се наричаш търсещ, ти, който си стигнал старост и носиш одеждите на монасите на Гаутама?
— Стар съм наистина — каза Говинда, — но никога не съм преставал да търся. И никога не ще престана, изглежда, такава е съдбата ми. И ти, май, отдавна търсиш. Ще ми кажеш ли нещо, почитаеми?
Сидхарта отвърна:
— Какво бих могъл да ти кажа, преподобни? Може би това, че прекалено упорито търсиш? Че от много търсене не успяваш да намериш търсеното?
— Как така? — смая се Говинда.
— Когато някой търси — каза Сидхарта, — често се случва очите му да виждат само онова, което търсят, така той не може да намери нищо и не може да приеме нищо в себе си, защото винаги мисли за търсеното, защото има някаква цел и е обсебен от целта. Да търсиш, значи да имаш цел. Но да намериш — означава да си свободен, открит към всичко, да нямаш цел. Ти, преподобни, може би наистина само търсиш, защото докато следваш целта си, не виждаш много неща, които са пред очите ти.
— Все още не те разбирам напълно — каза Говинда, — какво точно искаш да кажеш?
Сидхарта рече:
— Някога, о, преподобни, преди много години ти бе дошъл тук, при тази река, намери на брега й един заспал човек и седна до него, за да бдиш над съня му. Но ти, Говинда, не успя да познаеш спящия.
Учуден и като че омагьосан, монахът се вгледа в очите на лодкаря.
— Ти да не си Сидхарта? — попита с нерешителен глас, — И сега нямаше да те позная. Поздрав на теб от сърце и душа, Сидхарта, много се радвам, че те виждам отново. Много си се променил, приятелю. Сега, значи, си лодкар?
Сидхарта се засмя приветливо.
— Да, лодкар съм! Има хора, Говинда, които трябва да се променят, да носят всякакви дрехи, и аз съм един от тези хора, скъпи. Добре си дошъл, Говинда, пренощувай в колибата ми.
Говинда пренощува в колибата на одъра, на който някога бе спал Васудева. Той зададе много въпроси на приятеля си от детинство, много неща от своя живот трябваше да му разкаже Сидхарта.
На сутринта, когато настъпи време Говинда отново да поеме на път, той не без колебание каза:
— Преди да продължа пътя си, Сидхарта, позволи ми да ти задам още един въпрос. Имаш ли някакво учение? Имаш ли вяра и знание, които да следваш, да ти помагат да живееш правилно?
Сидхарта каза: