Една нощ през самотния октомври [bg]

— Тук — каза старият котарак и ни поведе към една тъмна ниша. Край нея видях една по-малка врата, която с приближаването ни започна да грее с млечнобяла светлина. Когато застанахме пред нея, котаракът се обърна към мен:

— Тъй като си приятел на мой приятел, бих искал да ти дам малко познание. Задай ми какъвто искаш въпрос.

— Какво ме очаква утре? — попитах аз.

Той мигна веднъж.

И каза:

— Кръв. Реки и морета от кръв навсякъде около теб. И ще загубиш приятел. А сега вървете през вратата.

Грималкин прекрачи прага, изчезна.

— Трябва да благодаря, предполагам — казах аз.

— Carpe baculum — подхвърли той, когато тръгнах и аз. Някак си бе разбрал, че си спомням малко латински и наистина му достави котешко удоволствие да ми каже на класическия език да донеса пръчката. Свиква се с котешките малки подигравки, че си куче, макар че очаквах шефът им да е над тези неща. Все пак той си остава котка, а сигурно не беше виждал куче от доста време, така че не бе в състояние да се въздържи.

— Et cum spirito tuo — отвърнах аз и прекрачих прага.

— Benedicte — чух далечния му отговор, докато се носех из пространството между двата свята.

— Какво беше това накрая? — попита Грималкин през рамо.

— Изпита ме набързо по латински.

— Защо?

— Проклет да съм, ако знам. Той е непредсказуем, забрави ли?

Изведнъж тя се промуши през друг правоъгълник. Беше странно да я гледам как става плоска и се набраздява от вълнички. След това се превърна в права линия, чиито краища се сляха в средата и изчезна. Когато дойде моят ред, нещата не изглеждаха толкова сложни. Застанах до нея до каменния блок на върха на Кучешко гнездо, който отново си беше само камък с някакви драскулки. Слънцето грееше над западния хоризонт, а бурята си бе отишла.