Зона 51: Екскалибур
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Екскалибур». Краткое содержание книги:
Някога смятан за мит, легендарният меч на крал Артур се оказва реално съществуващ предмет — най-важната фигура в сложната игра за контрол над съдбините на човечеството. Двете съперничещи си фракции се надпреварват помежду си коя първа ще сложи ръка върху него. Но в играта се появява нов участник — Майк Търкот и неговият елитен отряд се готвят да объркат плановете на пришълците, Търкот знае, че митичното оръжие е ключ за разрешаването на всички загадки и за окончателна победа над аирлианците и техните машини. Но за да го спечели, ще трябва да изкачи най-високата планина на света, да преодолее в суровия период извън подходящия сезон „мъртвата зона“ на Еверест, гробница на много прочути алпинисти.
ОЗН означаваше Отдел за звуконаблюдение. Първите системи за звуконаблюдение бяха създадени още пред петдесетте и бяха монтирани по Атлантическото крайбрежие на Щатите. По-късно Флотата построи идентични установки и по Тихоокеанския бряг и ги свърза в единна мрежа. По онова време това бяха само пасивни системи за подслушване на движенията на подводници във водата.
По-късно, когато руснаците монтираха на подводниците си балистични ракети, стана ясно, че крайбрежните инсталации няма да са достатъчни. На свой ред американският флот постави звукоулавящи установки в близост до руския бряг, при това недалеч от двете най-големи руски военноморски бази — Полярни и Петропавловск. И това не беше всичко, а само началото на още по-широка мрежа от сходни инсталации. Цяла линия от свръхчувствителни прибори бе монтирана по крайбрежието на Хавайските острови. Всеки отделен приемник се състоеше от хидрофони, поставени в потопени метални контейнери, които бяха закотвени за дъното и свързани с кабели. Кабелите бяха заровени в тинята, тъй като руснаците имаха навика да изкарват траулери, които да проверяват с драги дъното в близост до пристанищата си.
Работата на всички системи бе строго координирана, така че ОЗН не само засичаше движението, но като сравняваше данните от последователно разположени сензори, можеше да определи скоростта и посоката, в която се движеше проследяваният обект.
Имаше само един проблем: системата не беше в състояние да различава своите от чуждите подводници, още повече че американските подводници с балистични ракети обикновено патрулираха недалеч от зоните, където се движеха руските подводници.
Скоро обаче бе намерено решение: просто и ефикасно. На горната палуба на всяка американска подводница бе изписан идентификационен код, но със специална лазерно рефлектираща боя. Първо ОЗН засичаше подводница, после шпионският сателит в района изстрелваше лазерен импулс към обекта, използвайки високо интензивен синьо-зелен лазер, който проникваше до дълбочината на подводницата и разчиташе кода.
Рано същия ден Локхарт бе повикана в канцеларията на адмирал Кензи, заедно с останалите старши офицери на Оаху. Съобщението, че на следващия ден флотът ще напусне острова, оставяйки го практически беззащитен пред лицето на врага, бе посрещнато с шокирано мълчание.
Дори главната армейска част на Оаху — двайсет и първа пехотна дивизия от казармите в Шофийлд — щеше да бъде предислоцирана. През целия ден тя наблюдава военни камиони, които слизаха до пристанището и качваха на корабите войници.
Макар цялата операция да се провеждаше в обстановка на пълна секретност, изглежда, журналистите бяха надушили нещо, защото над острова витаеше паника.
Локхарт знаеше, че тя и хората й няма да са на борда на някой от корабите, когато флотът отплува. Имаше представа каква е била съдбата на Оперативни групи 78 и 79. Заедно с няколко АУАКС-а на ВВС нейната служба щеше да е линията за ранно предупреждение на целия остров.
На Хаваите и най-вече в Пърл Харбър ранното предупреждение бе нещо, в което много-много не вярваха. Макар че оттогава бяха изминали шейсет години, никой не бе забравил случилото се на 7 декември 1941-ва.
— Има ли нещо? — попита Локхарт, макар да знаеше, че хората й следят внимателно всички прибори и ще докладват веднага щом уловят нещо подозрително.
— Не, госпожо — чу познатият отговор.
Локхарт пресече затъмненото помещение и застана до Маркин — своя главен „прослушвател“. Наведе се така, че другите да не я чуят.
— Да долавяш нещо?
— Няколко кита тук. — Маркин чукна на екрана в една точка югоизточно от Мауи.
— Защо не си починеш малко? Ако другите съобщят… — Тя млъкна, защото Маркин й даде знак да запази тишина.
Локхарт чакаше.
След пет безкрайно дълги минути Маркин бавно свали микрофоните.
— Улових странни звуци на югоизток.
„Югоизток — помисли Локхарт. — Откъдето идва врагът“.
— Разстояние?
— Сто седемдесет и пет мили.
„Прекалено близко — помисли тя. — Прекалено близко.“
— Какво е? Подводница?
— Никога не съм чувал подобно нещо — отвърна Маркин. — Дайте ми още минута. — Той отново си сложи слушалките и затвори очи.
Локхарт се върна при новата служителка.
— Нещо необичайно?
Младата жена не бе чула разговора с Маркин, но бе доловила промяната в обстановката. Лицето й бе напрегнато.