Самоличността на Борн

— Това ще взема аз — каза той.

— Естествено — отговори тя с неестествено поставена лява ръка върху дръжката на вратата.

— Сега излез отвън и застани до багажника — продължи той. — И не прави глупости.

— Защо да правя? Нали ще ме убиеш.

— Добре. — Той хвана дръжката на вратата с преувеличено усилие.. Беше се обърнал с гръб към нея. Натисна ръчката надолу.

Шумоленето на плата беше внезапно, движението на въздуха още повече. Вратата й се отвори и жената вече беше наполовина навън на улицата. Борн беше подготвен; трябваше да й даде урок. Извърна се, лявата му ръка изхвръкна като свита пружина, пръстите му се впиха като клюнове в коприната на роклята между лопатките й. Издърпа я обратно на седалката за косата и изви главата й към себе си, докато вратът й се опъна и лицето й се озова срещу неговото.

— Няма повече да правя така! — извика тя, в очите й се появиха сълзи. — Кълна ти се, че няма!

Той се пресегна и затвори вратата, след това погледна Сен-Жак отблизо, опитвайки се да разбере нещо за самия себе си. Преди трийсет минути в една друга кола беше изпитал известна неприязън към себе си, когато беше притискал дулото на пистолета си в бузата й, заплашвайки да й отнеме живота, ако не му се подчини. Сега не изпитваше подобно нещо — с постъпката си тя беше прекрачила в друга територия — беше се превърнала във враг, в заплаха. Щеше да я убие, ако е нужно, щеше да я убие без всякакво вълнение, защото се налагаше.

— Кажи нещо! — Тя шепнеше. През тялото й премина бърз спазъм, гърдите й опъваха тъмната копринена рокля, дишаха развълнувано. Сграбчи китката си в отчаян опит да си наложи контрол и успя донякъде. След това проговори отново. Шепотът беше заменен от монотонен глас: — Казах, че повече няма да правя така и няма да го направя.