Наследството на завоевателите
- Автор: Зан Тимъти
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на завоевателите». Краткое содержание книги:
Клнн-даван-а бавно издиша.
— Видя ли? Няма проблем. Хайде.
Трите какавиди бяха окачени на южната стена на къщата — големи кълба коприна, изпредени от малките, които сега бяха вътре. Малки в процес на метаморфоза от състоянието на животни, които пазеха фермата, в напълно съзнателни и разумни възрастни чиг.
— Тръпки ме побиват всеки път, като си помисля за това — промърмори Бкар-отопо, когато Клнн-даван-а коленичи до първата какавида и отвори чантата с инструментите за взимане на проба.
— Не виждам причина — отговори тя, докато избираше подходяща сонда и спринцовка. С помощта на сондата махна част от коприната и пъхна спринцовката в масата вътре. — В известен смисъл това е паралел на нашето преминаване от телесен в старейшина.
— Сигурно точно затова — каза Бкар-отопо, като направи друг отвор и махна още от коприната. — Паралел с начина, по който чиг третират малките си.
Клнн-даван-а махна отрицателно с език.
— Този път не ме разбра.
— Само си помисли. Чиг третират малките си като животни…
— Те са животни.
— Знаеш какво имам предвид. Могат поне да ги държат някъде на закрито, вместо да ги оставят така беззащитни навън. Знаеш ли колко от тях умират от нападенията на хищници преди метаморфозата?
— Не чак толкова много.
— Не чак толкова много? Наричаш седемдесет процента малко? И това е тук. А съм чувал, че в градовете смъртността е още по-висока. Там малките от различните семейства непрекъснато се бият помежду си.
— Това са чиг, Бкар-отопо — напомни му Клнн-даван-а. — Върхът на иглата достигна нещо твърдо — тялото на малкото. Внимателно, като се опитваше да не движи иглата, тя натисна бутона на спринцовката. Усети лекото вибриране, когато малката помпа на устройството започна да изсмуква течности и мека плът в контейнера. — Не можеш да ги съдиш по нашите морални стандарти.
— Може и да е така — изръмжа Бкар-отопо. — Но определено можем да съдим себе си. Понякога си мисля, че старейшините ни използват по същия начин, по който възрастните чиг — малките си.
— Какво ще рече това? — намръщи се Клнн-даван-а.
— Не зная — въздъхна Бкар-отопо. — Просто ми се струва, че непрекъснато жертваме нещо заради тях. Май изобщо не трябваше да го казвам.
— Така е — съгласи се Клнн-даван-а. — И те съветвам преди пак да започнеш да говориш подобни глупости, да си помислиш за начините, по които старейшините съдействат на обществото ни. Като започнеш от междузвездните комуникации и завършиш с това, че ме спасиха от друдокий само преди един тентарк.
— Да, изследовател — промърмори Бкар-отопо.
Спринцовката спря да вибрира — контейнерът беше пълен. Клнн-даван-а внимателно я извади от какавидата, като се чудеше какво ли означава този разговор. По всяка вероятност — нищо. Бкар-отопо бе едва на деветнадесет, а младите винаги се бунтуват срещу нещо. Сигурно бе просто бунтарство.
Във всеки случай, психологията на младите зхиррзхианци не я интересуваше. Това обаче не се отнасяше до метаморфозата у чиг. Тази вечер трябваше да се вземат още единадесет проби. Клнн-даван-а върна спринцовката на мястото й и извади нова.
(обратно)Колата на Трр-гилаг се насочи към главната станция на Скалистата долина, като се отклони от северната линия, която минаваше през цялата равнина на река Кее’мисс’ло и продължаваше в територията на клана Гуу’рр, заемаща хълмовете нататък. Веднъж като ученик Трр-гилаг бе пропътувал цялото разстояние — само за да може да каже, че го е правил. Това пътуване обаче беше по-малко от една десета от цялото разстояние. Само деветдесет и пет хилядоразкрача до малкото Тръстиково село в територията на Фрр.
Когато колата се отклони на платформата и той слезе, слънцето вече се канеше да залязва. По думите на баща му, майка му живееше на два хилядоразкрача южно от селото в малка червеникава къща с бели ъгли на стените и голямо ваймисово дърво, растящо край пътя.
Къща, която самият той никога не беше виждал. Тръстиково село бе разположено на 115 хилядоразкрача от родовия храм на Трр, което означаваше петнадесет хилядоразкрача извън обсега на Трр’т-рокик. Колкото повече се замисляше върху това, толкова по-мрачни предчувствия завладяваха съзнанието му. Нещо беше накарало майка му преднамерено да се премести на такова разстояние и той не разбираше каква е причината за това.
Когато стигна до къщата — самотна постройка в края на обработваемите земи, вече започваше да се стъмва. Къщата изглеждаше точно така, както я беше описал баща му. Той се приближи до вратата и почука.