Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Той беше без другари и приятели, без църква и без вяра. Духовният му живот минаваше, без да общува с хора — единствено ходеше у роднините си по Коледа и ги придружаваше до гробищата при смърт. Изпълняваше тези две обществени задължения само в името на традициите, но не правеше никаква друга отстъпка на условностите, които ръководят гражданския живот. Понякога си позволяваше да мисли, че при известни обстоятелства би могъл да ограби банката си, но тъй като тези обстоятелства изобщо не възникваха, животът му протичаше гладко и еднообразно — като скучен разказ.

Една вечер той се видя седнал до две дами в Ротондата. Залата, полупразна и смълчана, печално предвещаваше провал. Дамата до него огледа веднъж-дваж празните места и каза:

— Жалко, че публиката е тъй малко. Трудно е да караш хората да пеят на празна зала.

Той прие забележката й като покана за разговор. Беше изненадан, че се държи толкова свободно. Докато разговаряха, той се опитваше да запечата образа й в паметта си. Като разбра, че младата девойка до нея е нейна дъщеря, реши, че тя трябва да е една до две години по-млада от него. Лицето й, което трябва да е било красиво някога, бе съхранило своята одухотвореност. То бе овално и с изразителни черти. Очите бяха тъмносини и спокойни. Погледът й, отпърво предизвикателен, скоро се замъгляваше, сякаш гледецът съзнателно потъваше в ириса и за миг разкриваше една чувствителна натура. Скоро обаче гледецът пак се налагаше и тоя само загатнат темперамент отново ставаше подвластен на благоразумна предпазливост; възпълничкият й бюст стоеше като излян в астраганения жакет, все тъй предизвикателен и смел.

Подир няколко седмици той отново я срещна на концерт в Ърлзфорт Теръс и се възползва от кратките мигове, когато вниманието на дъщеря й бе отвлечено, за да се сближи малко повече с нея. Тя намекна един-два пъти за съпруга си, но го стори с тон, в който не звучеше никакво предупреждение. Казваше се госпожа Синико. Прадядото на нейния съпруг бил от Ливорно. Съпругът й бил капитан на търговски кораб, който правел курсове от Дъблин до Холандия; имали само едно дете.

Когато случайно я срещна за трети път, той намери смелост да й определи среща. Дойде. Това бе първата от много срещи; срещаха се винаги привечер и избираха за разходките си най-тихите квартали. Господин Дъфи обаче нямаше вкус към подмолни работи и като разбра, че трябва по неволя да се срещат потайно, просто я принуди да го покани у тях. Капитан Синико насърчи визитите му, понеже смяташе, че се касае за ръката на дъщеря му. Той тъй чистосърдечно бе прокудил жена си от списъка на собствените си удоволствия, та дори и през ум не му минаваше мисълта, че някой друг би могъл да прояви интерес към нея. Понеже съпругът често отсъстваше, а дъщерята даваше уроци по музика навън, господин Дъфи често имаше случай да се радва на обществото на тая дама. Нито един от двамата не бе имал подобно приключение в миналото и нито той, нито тя съзираха нещо нередно. Лека-полека той преплете мислите си с нейните. Заемаше й книги, внушаваше й идеи, споделяше с нея духовния си живот. Тя слушаше всичко.