Мечът на Гедеон

— Ще се разхождаш с мене в града.

— Виж сега, за шест часа работа обикновено печеля поне един бон, ама като знам как е в кинаджийския бизнес, нека са два. И ще прибавя нещо специално, само за тебе… щото си готин. — Тя се усмихна и погали долната си устна с показалец.

Гедеон извади от джоба си няколко банкноти и й ги подаде.

— Тук са петстотин. Останалото накрая.

Тя свъси вежди.

— Би трябвало да ми дадеш половината.

— Добре. — Той извади още пари. — Ще ти трябва ново име. Искаш ли да си Орхидея?

— Бива.

— Добре. Значи през следващите шест часа постоянно ще играем. Така действа системата на Станиславски. Но първо трябва да свърша някои неща, да се подготвя и прочее, тъй че ти можеш да си починеш.

Гедеон заоглежда покупките, като си представяше човека, в който искаше да се превърне. И после започна да се превъплъщава. Когато приключи с грима, фалшивите нос и скули, плешивото теме, шкембето — с които вървеше костюм на застаряващ псевдорокер, — се обърна към Орхидея, която любопитно наблюдаваше процеса и пушеше цигара от цигара.

— Леле. Жалко, много повече ми харесваше какъвто си беше преди.

— Това е роля — отвърна Гедеон. — Само още няколко минути и излизаме.

Извади списъка с контактите от телефона на У, отвори лаптопа си и го включи. „Слава богу, че има безплатен уайърлес“, помисли си. Вече предлагаха интернет във всеки хотел на час. Влезе в Мрежата и направи бърза проверка. Само един от номерата беше американски и носеше обозначението „Фа“. Китайска дума, която означаваше „започвам“. Освен това беше и плочка от играта маджонг — Зеленият дракон. Самият номер принадлежеше на някой си Роджър Марион от Мот Стрийт в Чайнатаун.

Роджър. Името, с което го бе нарекъл китайският учен.

Дегизиран така и придружаван от Орхидея, дори родната му майка нямаше да го познае. Преследвачите му търсеха само него — и нямаше да проявят интерес към някакъв застаряващ рокер и мадамата му.

— Сега какво? — попита проститутката.

— Сега ще идем на гости при един мой стар познат в Чайнатаун и после ще посетим един болен приятел в болницата.

— Имаме ли време за оная специална добавка, за която ти споменах? Нали разбираш, за да се потопиш по-добре в ролята? — Миглите й закачливо пърхаха, докато гасеше фаса в пепелника.

„Не, не, не!“, помисли си Гедеон, ала докато гледаше чипото й носле, черната й коса и свежата й кожа, с изненада се чу да отвръща:

— Какво пък, по дяволите. Мисля, че можем да отделим няколко минути.