Школа за магии (Книга първа)

— Ух! — Лиза пое дълбоко дъх.

След пет минути стигнаха до страничен път, покрит с чакъл, и Холис зави на север по него. Натисна газта до петдесет километра в час и шумозаглушителят малко се успокои.

— Искаш ли круша? — попита Лиза.

— С удоволствие.

Тя извади една круша от торбата, изтри я в ръкава си и му я подаде. В далечината Холис видя електрическите стълбове покрай старото шосе Минск — Москва. Отхапа от крушата.

— Хубава круша! — Той зави на запад по асфалтираното шосе. — Остават около двайсет минути до село Гагарин.

Не се виждаха никакви коли. Холис натисна педала, докато жигулито вдигна деветдесет километра в час. И тогава в огледалото забеляза, че някаква черна кола се приближава към тях. Сигурно се движеше със сто километра в час, защото разстоянието помежду им бързо се стопяваше. Когато автомобилът ги приближи достатъчно, Холис разпозна силуета на чайка. Погледна таблото и видя, че тахометърът сочи червената линия.

— Майната му!

Лиза също погледна назад.

— О, по дяволите! Те ли са?

— Не знам.

— Какво ще правим?

— Ще блъфираме и ще заплашваме. Ще им кажем, че вече сме позвънили в посолството ни. Ако намеря за необходимо и ми се удаде възможност, ще се опитам да ги убия. — Той измъкна ножа от ботуша си и го пъхна в якето си.

— Сам, страх ме е.

— Ще се оправим. Дръж се нагло с тях, флиртувай.

Чайката бе вече само на петдесет метра зад тях и се изнесе вляво чак в насрещното платно. Лиза гледаше право напред. Холис погледна през страничното стъкло и се усмихна.

— Махни им.

— Какво?

Чайката се изравни с тях и клаксонът й изсвири. Две млади двойки им помахаха весело. Момичето на седалката до шофьора посочи с пръст смачкания калник и започна да се криви така, сякаш пие от бутилка и шофира, олюлявайки се насам-натам. Младежът отзад пък пращаше въздушни целувки на Лиза, а компаньонката му го пляскаше закачливо по ръката. Чайката ги задмина.

— Щури хлапетии московчани. Накъде е тръгнала тая страна?… — каза Холис.

Лиза си пое дълбоко дъх. После отвори козметичната си чантичка, сложи малко руж на бузите и внимателно начерви устните си.

— Ще си сложа и сенки, когато спреш някъде. — Тя среса косата си. — Искаш ли да те среша? Много си рошав.

— Окей.

Тя го среса и допълни:

— Трябва да си купим четки за зъби. Искам да изглеждаме добре пред тях.

— Пред кои „тях“?

— Пред хората в Гагарин или ония от КГБ, или пред Буров. Когото срещнем най-напред.

— Ти изглеждаш прекалено добре. Прикрий малко хубостта си — каза Холис.

— Каквото и да направя, няма да минем за руснаци, Сам.

— Ще се опитаме да скрием, че сме служители от американското посолство. Тя сви рамене и изтри ружа и червилото от устата си с носна кърпичка.

— Аз поне съм облечена с ватник. А ти приличаш на Индиана Джоунс с тия ботуши и това кожено яке. — Тя прекара пръсти през косата си. — Е, не можахме да си вземем по един душ.

— В подобни ситуации стандартният изход е да се опитаме да минем за другари съидейници от някоя от балтийските републики. Там се обличат доста добре, имат вид на западняци и говорят съвсем нетипичен за руснаците руски. Съгласна ли си да кажем, че сме от Литва? Или пък да се представим за латвийци, а?

— Искам да съм естонка.

— Прието.

След десет минути от двете страни на пътя се появиха схлупени изби, а по-нататък и сгради с боядисани дървени огради. Холис намали скоростта.

— Това е Гагарин.

— На космонавта Гагарин ли е наречено?

— Да. Той е роден в едно от близките села. От схлупена изба до космическа капсула, представяш ли си, от дървена колиба към звездите. Трябва да им се признават заслугите на тия хора, когато има за какво.

Стигнаха до средата на Гагарин — областен център на района. Това е град с около десет хиляди жители. Достатъчно голям, помисли Холис, за да не бият на очи жигулито и неговите пътници. Подобно на Можайск и това селище изглеждаше така, сякаш всичките му жители бяха заминали на луната за уикенда. Единствените забележителности на града бяха някакъв ресторант и музей за жизнения път на Гагарин.

Холис спря колата насред безлюдната улица и свали прозореца. Огромна бабка, омотана цялата в черно, носеше на рамо щайга досущ като мъж.

— Вокзал? — попита Холис.

— Добре, добре. — Тя отвори задната врата на жигулито, метна щайгата вътре и с мъка намести дебелите си месища до нея. Задницата на колата потъна надолу. Холис погледна Лиза, усмихна се и вдигна рамене.

— Где вокзал? — запита той отново.

— Там, там. Завий ей там. Откъде сте?

Холис сви по тясна уличка и видя жп гарата — покрит бетонен перон.

— От Естония.

— В Естония разрешават ли ви да карате със смачкани калници? Тук непременно трябва да ги поправите.

— Да, майко.

— Къде са ви шапките и ръкавиците? Да не би да искате да пипнете пневмония?

— Не, не.

Холис спря на малък паркинг до перона. Слезе от колата и помогна на старицата да се качи по няколкото стъпала. Лиза ги последва с дипломатическото му куфарче в ръка и те си запроправяха път през тълпата към дървената каса на перона. Разгледаха разписанието и установиха, че следващият влак за Москва щеше да пристигне след двайсет минути. Холис почука на прозорчето на касата, дървеният му капак се плъзна настрани и зад него се показа жена на средна възраст със сива униформа. Зад нея весело бумтеше печка.