Школа за магии (Книга първа)

— Кой знае? Дойдохме с майка ми след войната. Баща ми загина на фронта. Правителството изпрати майка ми тук от едно по-голямо село, което било изгорено от германците. Веднъж един човек ми каза, че Яблоня била част от земите на Романови. Други пък смятат, че е била владение на богат граф. Някога е била по-голяма от сега. Имала е хамбари и конюшни, където хората са държали собствените си коне, каручки и рала. Имало е и още два кладенеца. Но помпи не е имало. Сега си имаме помпа. Някои казват, че е имало дори църква някъде по пътя за следващото село. Но и онова село е изчезнало. От тифус. Изгорили го. Сигурно са изгорили и църквата. Или германците, или комисарите. Кой знае?

— Липсва ли ти родината? — внезапно попита той Холис.

— Нямам родина.

— Нямаш родина?

— Живял съм на много места.

Поговориха си още малко и Холис каза:

— Трябва да тръгваме. Страхувам се, че за Яблоня, няма да е добре, ако някой тук — децата или бабките, се разприказват за нашето идване.

— Знам. След като си тръгнете, ще им поговоря.

Холис пъхна в ръката на Павел банкнота от десет рубли. Павел я погледна и мушна в джоба си.

— Докарай колата тук и ще ти дам пет килограма масло. В Москва за него ще ти дадат двадесет рубли.

— Отиваме в Ленинград. Все едно, парите са за гостоприемството ви. До свидания!

Холис се обърна и се отправи към къщата. Лиза бе готова за тръгване. В ръката си държеше торба от зебло.

— Ида ми даде малко мед и круши — каза тя. Холис измъкна куфарчето изпод масата.

— Благодаря, Ида. Довиждане, Зина.

Той хвана Лиза за ръката и двамата излязоха. Като отиваха надолу по пътя, чуха старец да пее: „Говорила баба деду что в Америка поедет. Ах тъй, старая пизда, не поедешь никуда.“*

[* Баба на дядо казваше: Заминавам за Америка. Ах ти, стара кучко, никъде няма да ходиш.]

Минаха зад купата сено и до жигулито намериха малкото момиче на име Лидия.

— Добро утро, Лидия. Чудех се дали ще те видя преди тръгване — усмихна се Лиза.

Момичето не отвърна на усмивката и бързо каза на руски:

— Тук има едно момче — Анатолий. Член е на комсомола. Според мен той ще съобщи на милицията за идването ви.

— Не могат ли другите деца да поговорят с него?

— Анатолий не говори с никого и няма да послуша никого от Яблоня — поклати глава момичето.

— Павел Фьодорович ли е вашият отговорник тук? — обърна се Холис към Лидия.

— Не ни позволяват да си имаме отговорник. Но да, той е.

— Тогава му кажи това, което току-що каза на нас. И гледай Анатолий да не напуска днес селото.

Тя кимна.

— Благодарим ти. Жалко, че не можахме да си поговорим по-дълго — каза Лиза.

— Искам да науча повече неща за Америка.

Лиза се поколеба, но после извади визитна картичка от чантата си и я подаде на Лидия.

— Ако някой път дойдеш в Москва — от училището или на екскурзия, обади се на този телефон, но да е от някоя телефонна кабина, и кажи само малкото си име. Искай да ме повикат. Лиза Роудс.

Лидия се загледа в надписа и големия печат и произнесе:

— Лийза Роудс.

Лиза целуна момичето по бузата. Лидия отстъпи назад, премести поглед от Лиза към Холис, после се обърна и побягна.

— Не трябваше да им оставям онова списание и ти не биваше да й даваш визитката си — обади се Холис.

— Неотдавна ми каза, че не можеш да им позволиш да ти диктуват как да живееш. Те сеят страх и подозрение, които проникват сред хората.

Холис кимна.

— Да тръгваме.

Качиха се в колата и Холис включи мотора. Изчака да загрее.

— Оставих десет рубли в спалнята — каза Лиза.

— За мене ли?

— Ти получаваш твърда валута. — Тя се засмя. — Много твърда.

Холис се усмихна.

— Аз пък дадох десетачка на Павел. Та, как смяташ, ще минем ли само с една вечеря, или ще трябва да ги поканим за цял един уикенд?

— Сториха ми се приятни.

— Той бие жена си. — Холис се опита да включи колата на скорост, но съединителят отново бе заял. Той започна да отпуска и да натиска педала и най-сетне успя да включи на втора. Окей.

Излязоха на черния път и завиха в посока, противоположна на тази, от която пристигнаха.

— Ще ходим ли да търсим оня телефон? — попита Лиза.

— Не бих рискувал.

— Къде отиваме? Можайск е в другата посока.

— Не отиваме в Можайск, а в Гагарин.

Холис натисна клаксона и кимна на Павел, Ида, Михаил, Зина и на всички, които им махаха от дворовете си.

— Яблоня — каза той. — Дълго време няма да мога да забравя това място.

— Аз също.

Минаха покрай последната изба и Холис натисна газта. Жигулито подскачаше по набраздената замръзнала кал.

— Когато изгрее слънцето, черната кал ще стане на пудинг. Някога оръдията са затъвали чак до оръдейните кули — каза Холис.

— А защо в Гагарин?

— Между Можайск и Москва има хора, които търсят майор Додсън, а навярно и нас. Тръгваме на запад, където се надявам, че все още не са уведомени за заблудили се американци. Ще бутнем колата в някоя канавка, а после ще вземем влака за Москва. Става ли?