Школа за магии (Книга първа)
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Матекс“
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:
Холис забеляза, че Михаил и Зина се зачетоха в някаква статия за предстоящите избори. Погледна часовника си и установи, че е точно седем.
— Време е да тръгваме — изправи се той.
— Днес е мой ред да събирам яйцата. Извинете ме. Благодаря — каза Михаил и излезе.
Зина помогна на майка си да измие съдовете. Лиза се опита да се включи, но Ида не й разреши.
Холис излезе навън след Павел. Селянинът тръгна към другия край на стопанството си, където в малка кочина имаше три прасета.
— Коритото тече и вече до гуша ми дойде да пренасям кофи вода от кладенеца — обърна се той към Холис.
— Не можеш ли да го поправиш?
— Трябва ми борова смола или катран. Но не мога да склоня ония глупаци да ми дадат.
— Кои глупаци?
— Глупаците от канцеларията на колективното стопанство. Казват ми, че нямат. Е, може и да нямат. — После продължи: — Трудно е човек да се снабдява с каквото му е необходимо за частното си стопанство.
— Понякога издълбан дънер върши по-добра работа от едно корито.
— Да, така е. Но ще ми трябва доста голям дънер. Имам чудесна брадва. — Помълча малко и каза: — Ама ще е по-лесно, ако ми дадат катран.
— Тук ходите ли на църква?
— Църква ли? Та тук няма църква. Само в големите градове. Веднъж видях една стара църква в Можайск, но тя е превърната в музей. Не влязох.
— Някога искало ли ти се е да ходиш на църква?
Павел се почеса по главата.
— Не знам. Може би, ако имах възможност да говоря с някой свещеник, щях да мога да отговоря на въпроса ти. Никога не съм виждал поп, но от книгите знам как изглежда. Американските фермери ходят ли на църква?
— Да, повечето от тях ходят.
Павел погледна небето.
— Задава се дъжд. А може и да е сняг. Виждаш ли ония облаци там? Като станат светлосиви като оня, другия, а не както са сега — бели или черни, може да завали сняг.
Павел погледна надалече, отвъд кафявите поля, и заговори с оня унесен, тромав глас, който Холис вече добре познаваше и свързваше с тъй наречения руски фатализъм.
— Снегът става толкова дълбок, че децата не могат да отидат на училище, а ние не можем да излезем от домовете си. По принцип са длъжни да чистят пътищата, но не го правят. Седя си вкъщи и пия. Понякога бия жената и децата ей така — за нищо. Имах още една дъщеря — Катя, но тя умря една зима от спукване на апендикса. Казват, че един ден ще ни преместят в някой совхоз. Може би. Но не съм сигурен дали ми се иска да напускам тая къща. Какво правят американските фермери през зимата?
— Поправят машините, чистят хамбарите, ходят на лов. Някои се хващат на работа. В Америка не е толкова студено през зимата като тук.
— Да, знам.
— Откога съществува Яблоня?
— Кой знае? Дойдохме с майка ми след войната. Баща ми загина на фронта. Правителството изпрати майка ми тук от едно по-голямо село, което било изгорено от германците. Веднъж един човек ми каза, че Яблоня била част от земите на Романови. Други пък смятат, че е била владение на богат граф. Някога е била по-голяма от сега. Имала е хамбари и конюшни, където хората са държали собствените си коне, каручки и рала. Имало е и още два кладенеца. Но помпи не е имало. Сега си имаме помпа. Някои казват, че е имало дори църква някъде по пътя за следващото село. Но и онова село е изчезнало. От тифус. Изгорили го. Сигурно са изгорили и църквата. Или германците, или комисарите. Кой знае?
— Липсва ли ти родината? — внезапно попита той Холис.
— Нямам родина.
— Нямаш родина?
— Живял съм на много места.
Поговориха си още малко и Холис каза:
— Трябва да тръгваме. Страхувам се, че за Яблоня, няма да е добре, ако някой тук — децата или бабките, се разприказват за нашето идване.
— Знам. След като си тръгнете, ще им поговоря.
Холис пъхна в ръката на Павел банкнота от десет рубли. Павел я погледна и мушна в джоба си.
— Докарай колата тук и ще ти дам пет килограма масло. В Москва за него ще ти дадат двадесет рубли.
— Отиваме в Ленинград. Все едно, парите са за гостоприемството ви. До свидания!
Холис се обърна и се отправи към къщата. Лиза бе готова за тръгване. В ръката си държеше торба от зебло.
— Ида ми даде малко мед и круши — каза тя. Холис измъкна куфарчето изпод масата.
— Благодаря, Ида. Довиждане, Зина.
Той хвана Лиза за ръката и двамата излязоха. Като отиваха надолу по пътя, чуха старец да пее: „Говорила баба деду что в Америка поедет. Ах тъй, старая пизда, не поедешь никуда.“*
[* Баба на дядо казваше: Заминавам за Америка. Ах ти, стара кучко, никъде няма да ходиш.]
Минаха зад купата сено и до жигулито намериха малкото момиче на име Лидия.
— Добро утро, Лидия. Чудех се дали ще те видя преди тръгване — усмихна се Лиза.
Момичето не отвърна на усмивката и бързо каза на руски:
— Тук има едно момче — Анатолий. Член е на комсомола. Според мен той ще съобщи на милицията за идването ви.
— Не могат ли другите деца да поговорят с него?
— Анатолий не говори с никого и няма да послуша никого от Яблоня — поклати глава момичето.
— Павел Фьодорович ли е вашият отговорник тук? — обърна се Холис към Лидия.
— Не ни позволяват да си имаме отговорник. Но да, той е.
— Тогава му кажи това, което току-що каза на нас. И гледай Анатолий да не напуска днес селото.
Тя кимна.
— Благодарим ти. Жалко, че не можахме да си поговорим по-дълго — каза Лиза.
— Искам да науча повече неща за Америка.
Лиза се поколеба, но после извади визитна картичка от чантата си и я подаде на Лидия.
— Ако някой път дойдеш в Москва — от училището или на екскурзия, обади се на този телефон, но да е от някоя телефонна кабина, и кажи само малкото си име. Искай да ме повикат. Лиза Роудс.
Лидия се загледа в надписа и големия печат и произнесе:
— Лийза Роудс.
Лиза целуна момичето по бузата. Лидия отстъпи назад, премести поглед от Лиза към Холис, после се обърна и побягна.
— Не трябваше да им оставям онова списание и ти не биваше да й даваш визитката си — обади се Холис.
— Неотдавна ми каза, че не можеш да им позволиш да ти диктуват как да живееш. Те сеят страх и подозрение, които проникват сред хората.
Холис кимна.
— Да тръгваме.
Качиха се в колата и Холис включи мотора. Изчака да загрее.
— Оставих десет рубли в спалнята — каза Лиза.
— За мене ли?
— Ти получаваш твърда валута. — Тя се засмя. — Много твърда.
Холис се усмихна.
— Аз пък дадох десетачка на Павел. Та, как смяташ, ще минем ли само с една вечеря, или ще трябва да ги поканим за цял един уикенд?
— Сториха ми се приятни.
— Той бие жена си. — Холис се опита да включи колата на скорост, но съединителят отново бе заял. Той започна да отпуска и да натиска педала и най-сетне успя да включи на втора. Окей.
Излязоха на черния път и завиха в посока, противоположна на тази, от която пристигнаха.
— Ще ходим ли да търсим оня телефон? — попита Лиза.
— Не бих рискувал.
— Къде отиваме? Можайск е в другата посока.
— Не отиваме в Можайск, а в Гагарин.
Холис натисна клаксона и кимна на Павел, Ида, Михаил, Зина и на всички, които им махаха от дворовете си.
— Яблоня — каза той. — Дълго време няма да мога да забравя това място.
— Аз също.
Минаха покрай последната изба и Холис натисна газта. Жигулито подскачаше по набраздената замръзнала кал.
— Когато изгрее слънцето, черната кал ще стане на пудинг. Някога оръдията са затъвали чак до оръдейните кули — каза Холис.
— А защо в Гагарин?
— Между Можайск и Москва има хора, които търсят майор Додсън, а навярно и нас. Тръгваме на запад, където се надявам, че все още не са уведомени за заблудили се американци. Ще бутнем колата в някоя канавка, а после ще вземем влака за Москва. Става ли?