Ако не можеш да бъдеш почтен
- Автор: Томас Рос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Кенова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако не можеш да бъдеш почтен». Краткое содержание книги:
Сенаторът ли? Да.
— Вие сте родена в Лос Анжелис, нали?
Тя се усмихна.
— Холивуд. Двайсет и първи май четиридесет и шеста.
— Честит рожден ден — рекох аз.
Тя доби леко озадачен вид, после каза:
— Ами да, наистина! Дори не ми дойде наум. Благодаря.
— Учили сте в Лос Анжелис, нали?
— Разпитвате ли ме, мистър Лукас?
Свих рамене.
— Вие сте част от цялата история. Може би дори много важна част.
— Добре — рече тя, събра колене, сложи върху тях сключените си ръце, отметна глава назад и задекламира с детински напевен глас: „Родена съм в Лос Анжелис в семейството на дребни, дребни буржоа, татко умря, когато бях на десет години, майка ми трябваше да започне работа като секретарка, аз учех в «Холивуд Хай», учех страшно много и спечелих стипендия за «Милс», където не учех чак толкова много, но си поживях добре, после започнах работа, смених няколко служби и една от тях ме доведе във Вашингтон, където живея сега, на върха на «Уотъргейт».“
— И на върха на блаженството, нали? — казах аз. Тя се размърда.
— Харесва ми — отвърна тя и в гласа и за пръв път долових резки нотки. — Но това е историята на моя живот, мистър Лукас. Тя не е толкова вълнуваща, нито толкова прекрасна, но много съм видяла, откакто напуснах Гауър Стрийт.
— В Холивуд ли?
— Точно така, в Холивуд.
— С какво се занимаваше баща ви?
— Беше инженер. Работеше във фирма за инженерни консултации. Според мен, когато ставаше дума за мостове, те бяха в стихията си. С тяхна помощ са проектирани мостове в цял свят.
— И е починал, когато сте били на десет години?
— От сърдечен удар. Майка ми е била секретарка, преди да се омъжи, а после почна работа в същата фирма. Мисля, че знаеше много нещо за мостовете, защото ми е казвала, че баща ми само за тях говорел. Аз не помня.
— Как се наричаше фирмата?
— „Колинсън енд Кърни“. На булевард „Бевърли“. Телефонният номер е Крествю, 4–8905. Или поне беше. Обаждах се на този номер всеки следобед в три и четирийсет и пет, за да съобщя на мама, че съм се прибрала благополучно от училище.
— Защо сте казали на Глория Пипълс, че ще я хвърлите в затвора при лесбийките?
Ударът не беше кой знае какъв, ала това бе единственото, с което разполагах. Кони Мизъл го парира. Тя се засмя. Смехът й беше ведър и слънчев — сякаш хармониращ с косите й.
— За малката пияна мишка ли говорите?
— Говоря за Глория Пипълс, бившата секретарка на сенатора. Така ли й казвате — пияна мишка?
— Значи сте разговаряли с нея?
— Да, разговарях с нея.
— Беше ли трезва?
— Горе-долу.
— Цяло чудо. Звъни по всяко време на денонощието и иска да говори със сенатора. Непрекъснато сменяме номера, но все успява да го открие.
— Не е толкова трудно в този град — рекох аз.
— Да, а онова нещо го казах на малката мис Пипълс на погребението само защото исках да я накарам да млъкне. Смятах, че ще подейства и успях.
— Искате да кажете, че е наплашена от лесбийки, така ли?
— Изглежда. Имала е неприятно преживяване, когато била на тринайсет години или нещо такова. Струва ми се, някаква приятелка на майка й.
— Тя ли ви го е казвала?
Кони Мизъл се засмя отново.
— Ами. Казвала го е на сенатора. Откровения в леглото. Той ми го каза.
— Значи знаете за тяхната връзка?
— Разбира се — рече тя, загасявайки цигарата си. — Той няма тайни от мене. Никакви.
— Разбирахте ли се с дъщеря му — с Каролин?
— Не бяхме приятелки, но я карахме някак. След като разбра какви чувства ни свързват със сенатора, мисля, че дори се постара да ме хареса, но не съм сигурна, че успя. Все пак се опита. Беше много зряла за възрастта си.
— Какви чувства ви свързват със сенатора?
— Наистина, мистър Лукас, не е ли това доста странен въпрос?
— Може би — рекох аз, — но все пак е въпрос.
Погледът й се плъзна над рамото ми, някъде зад мен. Върху лицето й трепна слаба усмивка.
— Добре тогава — каза тя, — ще ви отговоря. Ние се обичаме. Обичаме се силно и всеотдайно.
— Точно така — каза мъжки глас зад мен. — Ние се обичаме.
Обърнах се. Беше сенатор Еймс и изглеждаше състарен с десет години, откакто го бях видял за последен път преди три дни.
13.
И походката му сякаш беше станала по-бавна, а стойката му — малко по-приведена. Може и да е било въображение, но по лицето му забелязах нови бръчки. Тъмните кръгове под очите обаче не бяха плод на въображение. От тях очите му изглеждаха така, сякаш бяха хлътнали дълбоко в очните кухини, и ако преди в тях имаше пламъчета, сега те горяха. Или поне така изглеждаше.