Ако не можеш да бъдеш почтен

— И е починал, когато сте били на десет години?

— От сърдечен удар. Майка ми е била секретарка, преди да се омъжи, а после почна работа в същата фирма. Мисля, че знаеше много нещо за мостовете, защото ми е казвала, че баща ми само за тях говорел. Аз не помня.

— Как се наричаше фирмата?

— „Колинсън енд Кърни“. На булевард „Бевърли“. Телефонният номер е Крествю, 4–8905. Или поне беше. Обаждах се на този номер всеки следобед в три и четирийсет и пет, за да съобщя на мама, че съм се прибрала благополучно от училище.

— Защо сте казали на Глория Пипълс, че ще я хвърлите в затвора при лесбийките?

Ударът не беше кой знае какъв, ала това бе единственото, с което разполагах. Кони Мизъл го парира. Тя се засмя. Смехът й беше ведър и слънчев — сякаш хармониращ с косите й.

— За малката пияна мишка ли говорите?

— Говоря за Глория Пипълс, бившата секретарка на сенатора. Така ли й казвате — пияна мишка?

— Значи сте разговаряли с нея?

— Да, разговарях с нея.

— Беше ли трезва?

— Горе-долу.

— Цяло чудо. Звъни по всяко време на денонощието и иска да говори със сенатора. Непрекъснато сменяме номера, но все успява да го открие.

— Не е толкова трудно в този град — рекох аз.

— Да, а онова нещо го казах на малката мис Пипълс на погребението само защото исках да я накарам да млъкне. Смятах, че ще подейства и успях.

— Искате да кажете, че е наплашена от лесбийки, така ли?

— Изглежда. Имала е неприятно преживяване, когато била на тринайсет години или нещо такова. Струва ми се, някаква приятелка на майка й.

— Тя ли ви го е казвала?

Кони Мизъл се засмя отново.

— Ами. Казвала го е на сенатора. Откровения в леглото. Той ми го каза.

— Значи знаете за тяхната връзка?

— Разбира се — рече тя, загасявайки цигарата си. — Той няма тайни от мене. Никакви.

— Разбирахте ли се с дъщеря му — с Каролин?

— Не бяхме приятелки, но я карахме някак. След като разбра какви чувства ни свързват със сенатора, мисля, че дори се постара да ме хареса, но не съм сигурна, че успя. Все пак се опита. Беше много зряла за възрастта си.

— Какви чувства ви свързват със сенатора?

— Наистина, мистър Лукас, не е ли това доста странен въпрос?

— Може би — рекох аз, — но все пак е въпрос.

Погледът й се плъзна над рамото ми, някъде зад мен. Върху лицето й трепна слаба усмивка.

— Добре тогава — каза тя, — ще ви отговоря. Ние се обичаме. Обичаме се силно и всеотдайно.

— Точно така — каза мъжки глас зад мен. — Ние се обичаме.

Обърнах се. Беше сенатор Еймс и изглеждаше състарен с десет години, откакто го бях видял за последен път преди три дни.