Окованият нарцис
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #10
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Окованият нарцис». Краткое содержание книги:
Той не беше вълк-човек, беше змия-човек. Главата му беше по широка от раменете ми, покрита с маслиново зелени люспи с големи черни петна. Едната ръка беше гола и изглеждаше много човешка с изключение на люспите и дланта която завършваше усукани нокти, които биха направили всеки хищник горд. Той обърна главата си към мен и ме погледна с едно голямо, медно-златно око. Черни ивица вървеше от ъгъла на окото му до слепоочието му. Движенията му бяха неясно птицеподобни. Други фигури с черни наметала пристъпиха от стените, качулките паднаха и показаха собствените си люспи, със същите ивици до очите си и ръце с извити нокти.
Моите хора се разляха около мен, от двете ми страни.
-Кой си ти?
-Аз съм Корнус на клана на черната вода, съмнявам се че това означава нещо за теб. -Марко спомена че си нов във града. Аз съм Анита Блейк, Нимир Ра на кръвопиещият клан. С какво право нараняваш хората ми? - Исках да започна да крещя, но има правила. Не може да бъда косматко или да се плаша, но мога да следвам правилата. Корнус отиде до стената и застана до брюнетката окована за нея. Тя издаде малък паникьосан звук докато той се протягаше към нея. Силви се премести малко по-близо до него, до момичето, като че ли чакаше извинение. Корнус проследи с пръсти бузата на момичето, най-невинно докосване, тя все още бе затворила очите си трепереше. -Дойдох тук да търся лебеди и намерих три от тях. Те вече бяха вързали мъжа. Ние помислихме че е техният водач, техният лебедов крал иначе нямаше да го нараним. Но по времето когато открихме че е грешното животно, беше в края на играта.
Погледнах към мантиите които все още бяха здраво на място, неподвижните лица на мъжете бяха невъзможни за разчитане когато се бяха превърнали в змии. Забелязах че една от фигурите имаше гърди. Беше почти голя, поне това което се виждаше. Можех да видя вериги да се спускат от тавана надолу към пода. Там имаше повече кръв, много повече кръв от тази страна.
-Остави ме да видя Натаниел.
-Не би ли искала първо да видиш русият си леопард отблизо и лично?
Започнах да питам защо. Не ми харесваше факта че той не искаше да видя Натаниел.
-Ти искаш да видя Грегорий първи?
Мъжът изглежда мислеше за това, главата на една страна. Движението изглеждаше
животинско, все още не точно като змия.
-От близо и лично, да, да, искам.
Не ми хареса начина по който каза лично, но го подминах.
-Тогава ти отправяш искане към мен, Корнус. Ако го направя, аз мога да направя едно към теб. - Понякога правилата помагат. Наистина, но понякога.
-Какво можеш да имаш от мен?
-Искам го отвързан.
-Беше лесно хората ми да го хванат. Не виждам причина защо не. Отивай, погледни го, докосни го, тогава ще го отвържем.
Джамил стоеше от едната ми страна докато вървях към Грегорий. Червата ми бяха стегнати. Какво бяха направили с него? Все още мога да си спомня писка му по телефона. Поглед от Джамил изчисти змиите от пътя ни. Те стояха, от двете страни, колкото далеч им позволява стаята. Трябваше да прескоча веригите на пода и да мина под тези който държаха китките на Грегорий. Заобиколих го за да погледна в сините му очи. Една черна топка бе запълнила устата му, връвта завързана отзад, тъка че да не се вижда. Очите му бяха широки, паникьосани. Лицето му бе недокоснато и погледа ми се плъзна надолу по линията на тялото му почти срещу волята си, като че ли знаех какво ще открия. Слабините му бяха червена разруха, излекувани, покрити с изсъхнала кръв. Те го бяха разпрали. Ако беше човек щеше да бъде унищожен. Не бях сто процента сигурна че той не беше тъка или иначе. Трябваше да затворя очите си за секунда. Чувствах стаята гореща.
Джамил изпусна съскащ дъх когато видяха какво са направили с Грегорий и енергията му изгаряше по кожата ми, захранена от гняв и ужас. Достатъчно силни емоции че да накара превръщач да изпусне енергията си. гласът ми дойде в изцеден шепот:
-То ще се излекува ли?
Джамил трябваше да се приближи за да огледа раната. Той я докосна неохотно и Грегорий се гърчеше от болка от нежното докосване.
-Тъка мисля, ако те му позволят да се превърне скоро.
Опитах се да дръпна това което запушваше устата на Грегорий, но не можех. Беше прекалено стегната. Скъсах кожената връв, който я държеше на място и я хвърлих на пода.
Грегорий си пое ридаещ дъх и каза:
-Анита, мислех че няма да дойдеш. - Сините му очи блестяха с не пролени сълзи.
Бяхме почти на еднаква височина, тъка че можех да докосна с челото си неговото, ръцете ми от двете страни на лицето ми. невъзможно бе да понеса сълзите в очите му, не можех да си позволя да плача пред лошите типове.