Вярната принцеса
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-100-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Вярната принцеса». Краткое содержание книги:
Той я стрелна с бърза усмивка.
— Тя е едва на шестнайсет — каза, — и най-малкото и галено дете на семейството си, все още тъгува за майка си. Изобщо не вземате предвид младостта ѝ, нали?
— Аз бях омъжена на дванайсет години, и те родих същата година — отвърна тя рязко. — Никой не е правил компромиси заради мен. И въпреки това оцелях.
— Съмнявам се, че сте била щастлива.
— Не бях. Съмнявам се, че и тя е. Но нима това не е последното нещо, което има значение?
Доня Елвира ми каза, не трябва да откажа да замина за Лъдлоу. Отец Джералдини каза, че е мой дълг да отида със съпруга си. Доктор Де Пуебла каза, че безспорно майка ми би искала да живея със съпруга си, да правя всичко, за да покажа, че бракът е завършен на думи и на дело. Артур, този безнадежден, кльощав и върлинест хлапак, не каза нищо, а баща му, изглежда, иска аз да реша; но той е крал и аз му нямам доверие.
Единственото, което всъщност искам да направя, е да си отида у дома в Испания. Независимо дали сме в Лондон или живеем в Лъдлоу, ще бъде студено и ще вали непрекъснато: самият въздух ми се струва влажен, не мога да намеря нищо свястно за ядене и не разбирам нито дума от това, което хората казват.
Знам, че съм принцеса на Уелс и ще бъда кралица на Англия. Това е вярно, и ще бъде вярно. Но точно днес то не буди у мен голяма радост.
— Трябва да отидем в моя замък в Лъдлоу — неловко отбеляза Артур пред Каталина. Седяха един до друг на вечеря, залата беше под тях, галерията — надвиснала отгоре, а при широките врати се бяха стълпили хора, дошли от Сити за безплатното забавление да гледат как дворът вечеря. Повечето хора наблюдаваха Уелския принц и младата му невеста.
Тя сведе глава, но не го погледна и попита:
— Това заповед на баща ви ли е?
— Да.
— Тогава с радост ще се подчиня — каза тя.
— Ще бъдем сами, ако не се броят управителят на замъка и съпругата му — продължи Артур. Искаше му се да каже, че се надява тя да няма нищо против, че се надява тя да не скучае, или да е тъжна, или — най-лошото от всичко — да му е сърдита.
Тя го погледна, без да се усмихне.
— И така?
— Надявам се, че ще бъдете доволна — заекна той.
— Както желае баща ви — каза тя спокойно, сякаш за да му напомни, че бяха просто принц и принцеса, и не разполагаха с никакви права и никаква власт.
Той се покашля и заяви:
— Ще дойда в стаята ви тази вечер.
Тя го изгледа с очи, сини и твърди като сапфирите около шията ѝ.
— Както желаете — каза със същия неутрален тон.
Той дойде, когато тя беше вече в леглото, и доня Елвира го пусна в стаята, с лице, твърдо и сурово като камък; във всеки неин жест прозираше неодобрение. Каталина седна в леглото и загледа как камериерът, отговарящ за спалнята на Артур, смъкна нощницата от раменете му и излезе тихо, затваряйки вратата след себе си.
— Вино? — попита Артур. Боеше се, че гласът му трепери леко.
— Не, благодаря — каза тя.
Младият мъж неловко се приближи до леглото, отметна завивките назад и се вмъкна до нея. Тя се обърна да го погледне, и той разбра, че се беше изчервил под въпросителния ѝ поглед. Духна свещта, за да не може тя да види смущението му. Малка светлинка от фенера на някой страж отвън потрепна през пролуките в капаците на прозорците, а после изчезна, когато стражът продължи нататък. Артур почувства как леглото се раздвижва, когато Каталина се облегна назад и изхлузи нощницата си. Той имаше чувството, че е за нея просто вещ, предмет без значение, нещо, което беше длъжна да понася, за да стане кралица на Англия.
Той отметна завивките назад и скочи от леглото.
— Няма да остана тук. Отивам в стаята си — каза троснато.
— Какво?
— Няма да остана тук. Не съм желан…
— Не сте желан? Никога не съм казвала, че не сте…
— Очевидно е. Изражението ви…
— Непрогледно тъмно е! Откъде може да знаете как гледам? А и във всеки случай, вие имате вид, сякаш някой ви е вкарал насила тук!
— Аз? Не аз изпратих съобщение, което половината двор чу — че не бива да идвам в леглото ви.
Чу я как ахна.
— Не съм казала, че не трябва да идвате. Трябваше да заръчам да ви съобщят… — тя млъкна рязко, смутена. — Беше ми времето… трябваше да знаете…
— Вашата дуеня каза на моя управител, че не трябва да идвам в леглото ви. Как мислите, че се почувствах от това? Как според вас са го приели всички?
— Как иначе трябваше да ви кажа? — запита тя.
— Да ми съобщите лично! — възкликна той гневно. — Не да съобщавате на целия останал свят.