Огнената наследница

Богове. Издишване във врата ù, промъкващо се вътре в ухото ù. Тя се завъртя и пое може би последния си дъх. Светът засия. Но не с облаци или мъртва трева. Не с елфически принц, чакащ наблизо.

А със стая.

С онази стая.

Слугинята пищеше. Пищеше като чайник. Все още имаше локви под затворените прозорци – прозорци, които Селена лично беше затворила предишната вечер, когато бяха започнали да се тресат заради бързата и внезапна буря.

Бе мислила, че е влажно заради дъжда. Бе влязла, тъй като бурята я бе накарала да чуе ужасяващи неща, да се почувства, сякаш има нещо лошо, сякаш някой стои в другия край на помещението. Но не дъжд бе напоил леглото в елегантната стая на провинциалното имение.

Не дъждът бе засъхнал по нея, по ръцете, по кожата и по нощницата ù. А миризмата – не просто на кръв, а и на нещо друго...

– Това не е истинско – каза Селена на висок глас и отстъпи от леглото, на което бе застанала като призрак. – Това не се случва наистина!

Но родителите ù лежаха там, проснати на кревата, с прерязани гърла от ухо до ухо.

Баща ù, широкоплещест и красив, с вече посивяла кожа.

Майка ù, със златиста коса, сплъстена от кръв, а лицето ù... лицето ù...

Бяха заколени като животни. Раните бяха толкова грозни, толкова дълбоки и груби... Родителите ù изглеждаха толкова... толкова...

Селена повърна. Падна на колене. Пикочният ù мехур се изпусна и тя повърна повторно.

– Това не е истина, не може да е истина – простена тя, докато топлата течност напои панталоните ù. Не можеше да си поеме дъх, щеше да се задуши, щеше...

Стана на крака, изскочи от стаята, затича се право към дървените стени, мина през тях, все едно самата тя бе призрак, докато...

Друга стая, друго тяло.

Нехемия. Обезобразена, разкъсана, омърсена и пречупена.

Нещото зад нея се протегна към кръста ù, като я хвана за корема, а после я притисна към гърдите си с нежността на любовник. Обзе я паника, толкова силна, че замахна назад с лакът и удари нещо, което почувства като плът и кост.

То изсъска и я пусна. Само това ù трябваше. Тя се затича, право през илюзията за кръвта и органите на приятелката ù, а после...

Бледата слънчева светлина, мъртвата трева и тежко въоръженият среброкос воин, към когото се затича, без да я е грижа за повърнатото по дрехата си, подмокрените панталони и писъците, излизащи от гърлото ù. Тичаше, докато не го стигна и не падна на зелената трева. Стисна туфите и ги закъса, а след това отвори уста да повърне отново, макар вече да нямаше какво. Не знаеше дали плаче, дали крещи, дали изобщо издава някакъв звук.

След това усети промяната и превъплъщението, което зейна в стомаха ù, за да я изпълни с неумолим изгарящ пламък.

Не, не...

Агонията мина през нея като пулс, а погледът ù ту се избистряше  с неестествена яснота, ту се замъгляваше със слабото зрение на смъртна. Челюстите я заболяха, когато зъбите ù изскочиха напред и после отново се прибраха. Ту смъртна, ту безсмъртна,  променяше се бързо като пърхането на крилцата на колибри.