Огнената наследница

– За какво са веригите? – попита Манон. Баба ù я погледна предупредително, но тя остана съсредоточена в мъжа. Очаквано, очите му се изцъклиха от красотата ù, а после останаха ококорени, щом съзряха смъртта, дебнеща под нея.

– Веригите са за примамките – каза той. – Те са уивърни, които използваме, за да показваме на останалите как да се бият, за да превърнем агресията им в оръжие. Имаме заповеди да не убиваме нито един уивърн, дори ранените и изтърсаците. По този начин и от слабите има полза.

Като бой с кучета. Тя погледна към кървавото петно и пукнатината на стената. Звярът, служил за примамка, вероятно бе запратен в нея от някой от по-едрите. Щом уивърните можеха да се хвърлят едни други така, какво ли можеха да сторят на хората...

Сърцето ù се сви от нетърпение, особено след като мъжът попита:

– Искате ли да видите мъжкар?

Кресеида махна с железните си нокти и мъжът подсвирна. Никоя от тях не проговори, когато веригите изтракаха и изплющя бич. Желязната врата на ямата се вдигна със скърцане. И после, придружен от мъже с копия и бичове, се появи уивърнът.

Всички ахнаха, дори Манон.

– Титус е от най-добрите – каза мъжът, не без известна гордост в гласа.

Тя не можеше да откъсне очи от страховития звяр – сбръчканото му сиво тяло, покрито с дебела кожа, масивните му задни крака, завършващи с нокти, дълги като ръцете ù, огромните криле, всяко от които завършваше с гигантски нокът. Можеше да ги използва като крайници и да се придвижва напред с тях.

Триъгълната глава се въртеше, а олигавената паст разкри жълти извити зъби.

– На върха на опашката има отровен шип – каза мъжът, когато уивърнът се появи от ямата и изръмжа на мъжете долу при него. Тътенът на ръмженето отекна през камъка в ботушите и краката на Манон, чак до сърцето.

Верига бе приковала задния му крак. Бе поставена там, за да му попречи да излети от ямата. Опашката, дълга колкото тялото му и завършваща с два извити шипа, тупаше нервно като котешка.

– Могат да прелетят стотици километри за един ден и да са готови за бой, когато пристигнат – каза мъжът, а вещиците изсъскаха. С такава скорост и издръжливост...

– Какво ядат? – попита Петра. Луничавото ù лице остана спокойно и гробовно.

Мъжът потърка врата си.

– Всичко. Но обичат да е прясно.

– Точно като нас – ухили се Искра. Ако някоя друга, а не Жълтоногата го бе казала, Манон също щеше да се ухили като останалите.

Титус внезапно се стрелна към най-близкия мъж, като използва огромната си опашка, за да строши копията зад себе си. Изплющя бич, но прекалено късно.

Чуха се писъци и хрущене на кости. Пръсна кръв. Краката и главата на мъжа паднаха на земята. Торсът бе погълнат на една хапка. Мирисът на кръв изпълни въздуха, а всяка една от вещиците Железни зъби си пое дълбоко дъх. Мъжът пред тях направи прекалено очевидна крачка назад.

Мъжкарят сега гледаше към тях, а опашката му продължаваше да тупа по пода.

Магията си бе отишла, но тези великолепни зверове все пак бяха създадени. Магията си бе отишла и все пак Манон усети увереност. Беше ù писано да е тук. Титус щеше да е неин. Неин и само неин.