Книга на илюзиите
- Автор: Остер Пол Бенджамин
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-605-5
- Переводчик: Ангел Игов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Книга на илюзиите». Краткое содержание книги:
Дейвид Зимър, университетски преподавател по литература, изгубва семейството си в самолетна катастрофа и месеци наред се опитва да удави мъката си в алкохол. Един ден обаче нещо го изважда от болезнената апатия и той дори успява да се усмихне: това е кратко филмче с неизвестния за него комик от ерата на нямото кино Хектор Ман, мистериозен особняк, който излиза от дома си през един януарски ден на 1929 г. и повече никой не го вижда. Кой е Хектор Ман? Дейвид Зимър е заинтригуван до такава степен, че започва проучвания с намерението да напише книга за него. Един ден намира в пощенската си кутия писмо, пристигнало от малко градче в Ню Мексико и изпратено от жената на Хектор Ман, която го кани да посети отдавна смятания за мъртъв комик. Но дали той наистина е жив или това е мистификация? Зимър не знае какво да прави. Докато още се колебае, една нощ пред къщата му се появява странна жена, която му помага да вземе решение и с това изцяло променя живота му.
Останах във ваната петнайсет-двайсет минути. Още три-четири минути, докато се избърша, други две да прегледам брадичката си пред огледалото, накрая още шест-седем, докато си облека чисти дрехи, и трябва да съм останал горе почти половин час. Не си давах зор. Знаех, че когато сляза по стълбите, тя още ще е там, и продължавах да съм в заядливо настроение, кипях от напираща войнственост и враждебност. Не се страхувах от Алма Грунд, но ме плашеше моят собствен гняв и вече нямах идея какво да очаквам от себе си. Пролетта бях избухнал на партито на Грег и Мери, но оттогава се бях прибрал на скрито и се бях отучил да разговарям с непознати. Сега единственият човек, с когото знаех как да се държа, бях самият аз — но аз всъщност не бях никой, всъщност не бях и жив. Бях само някой, който се преструва на жив; мъртвец, прекарващ дните си да превежда книгата на друг мъртвец.
Когато излязох на лоджията, тя вдигна поглед към мен и ме засипа с порой от извинения, молеше ме да й простя за нелюбезното поведение и обясняваше колко съжалява, че така ме е нападнала, без предупреждение. Съвсем не била човек, който дебне край хорските къщи посред нощ, и не искала да ме стряска. Когато в шест часа почукала на вратата ми, още било слънчево. Погрешно предположила, че съм си вкъщи, и ако се принудила да чака отпред през всички тези часове, то било само защото мислела, че всеки момент ще се прибера.
Докато слизах по стълбите и се насочвах към хола забелязах, че косата й беше сресана, а устните — прясно начервени. Сега изглеждаше по-прилично: не така размъкната, не така неуверена — и още когато тръгнах към нея и я поканих да седне, усетих, че никак не е толкова слаба или уплашена, колкото си мислех.
Няма да ви изслушам, преди да ми отговорите на няколко въпроса, казах й. Ако отговорите ме удовлетворяват, ще ви дам думата. Ако не, ще ви помоля да напуснете и не искам никога повече да ви видя. Разбрано?
Дълги отговори ли искате, или кратки?
Кратки. Колкото се може по-кратки.
Само ми кажете какво искате да знаете и ще се постарая.
Първото, което ме интересува, е защо Фрида Спелинг не отговори на писмото ми.
Тя получи второто ви писмо, но точно докато сядаше да ви пише, се случи нещо, което я възпрепятства.
За цял месец?
Хектор падна от стълбите. На долния етаж Фрида сядаше пред бюрото си с писалка в ръка, а на горния Хектор вървеше към стълбата. Зловещо е колко близко бяха двете неща. Тя написа три думи: Драги професор Зимър — и в този момент Хектор се спъна и падна. Счупи си крака на две места. Няколко пукнати ребра. Ужасна цицина на главата. Трябваше да дойде хеликоптер в ранчото и да го отнесе до болницата в Олбъкърки. Докато му правеха операция, за да наместят крака, той получи инфаркт. Прехвърлиха го в отделението по сърдечни болести и после, тъкмо когато изглеждаше, че се оправя, хвана пневмония. Две седмици се бореше за живота си. На два, дори три пъти мислехме, че ще го изгубим. Просто не беше възможно да се пишат писма, господин Зимър. Твърде много неща се случваха и Фрида не можеше да мисли за нищо друго.
Той още ли е в болницата?
Изписаха го вчера. Взех първия сутрешен полет, кацнах в Бостън към два и половина, наех кола и дойдох тук. По-бързо е от писмото, нали? Един ден, а иначе — три или четири, може би дори пет. След пет дни Хектор може и да не е жив.
Защо просто не вдигнахте телефона да ми се обадите?
Не исках да рискувам. Твърде лесно би ви било да ми затворите.
А защо сте толкова загрижена? Това е следващият ми въпрос. Коя сте вие и какво общо имате с всичко това?
Познавам ги цял живот. Много са ми близки.
Не намеквате, че сте им дъщеря?
Дъщеря съм на Чарли Грунд. Може би не си спомняте това име, но сте го срещали. Навярно сте го виждали изписано десетки пъти.
Операторът.
Точно така. Той е заснел всички филми на Хектор за „Калейдоскоп“. Когато Хектор и Фрида решили отново да се захванат с филми, той напуснал Калифорния и се преместил в ранчото. Това е било през 1940 година. Оженил се за майка ми през 1946 година. Там съм родена, там съм отраснала. Това място е много важно за мен, господин Зимър. Оттам идва всичко, което съм.
Винаги сте живяла там?
На петнайсет постъпих в пансион. После в колеж. След това живях по градовете. Ню Йорк, Лондон, Лос Анджелис. Омъжих се, разведох се. Работих, върших това-онова.