Стъклени гейши
- Автор: Куин Сузана
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 9789547692992
- Переводчик: Силвия Падалска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стъклени гейши». Краткое содержание книги:
За Стефани работата в квартала за забавления „Ропонги” в Токио изглежда неустоимо привлекателна и доходна. Компаньонка в бар? Защо не! Съвременна гейша - приятен флирт с богати бизнесмени, изискани питиета, отлично заплащане и... никакъв секс. Приятелките й от училище Джулия и Анабел печелят много и твърдят, че всичко е напълно безопасно.
Да започне е лесно - клубовете търсят красиви европейки. Но почти веднага Стефани осъзнава, че Анабел е изчезнала, а Джулия се е превърнала в развалина. Зад блясъка и шума на нощните заведения се крие една перфектно смазана машина, която осигурява всякакви удоволствия на клиентите. Алкохолът и дрогата са неразделна част от живота.
Докато търси Анабел, Стефани се запознава с властната и харизматична Мама сан, която знае всичко за мъжете. И занаята. Историята на секс индустрията, разказана от нея пред английски журналист, се превръща в бестселър. Затова, когато Стефани „открадва” клиент от клуба и, за да изкара повече пари, тя си създава сериозен враг. Опасността става още по-голяма, когато младата жена неволно попада на етажа, където определено се вършат нередни неща. Стефани осъзнава, че трябва да напусне „Ропонги” възможно най-бързо. Ако иска да се върне в реалността.
*
Вдъхновена от истински случай, тази книга ще се запомни с емоционалното напрежение и усещането за автентичност.
Запознайте се с тъмната страна на Токио!
- Взела си това от моето легло! - грабна тетрадката Стеф и я размаха над главата си.
- Не съм! - отвърна момичето.
- Тогава какво търси под възглавницата ти?
- Нямам представа. Понякога се въртя в леглото. Може би е паднал. Боли ме главата и не мога да слушам крясъците ти.
Стеф я изгледа заплашително поглед, но лицето на момичето остана безизразно. Нямаше как да разбере дали лъже. Обърна се и тръгна към дневната, която беше не по-малко влажна и студена, но поне имаше прозорец. Стъклото беше покрито с птичи изпражнения и мазни петна.
Тя седна на протритото кожено канапе и зачака пулсът й да се успокои. Ръцете й леко трепереха. Прогони лошите мисли от главата си и разтвори тетрадката, внимавайки да не изсипе купчината визитки между листовете.
Джулия беше споменала, че колекционирането на визитни картички е част от работата на компаньонката. „Нещо като ровене в интернет“, беше писала тя. В случай че и Анабел е била компаньонка, събраните от нея визитки би трябвало да принадлежат на посетителите на клуба. Може би някой от тях знаеше къде се намира в момента и тогава търсенето на Джулия щеше да се окаже излишно.
Но визитките ги нямаше. Стеф моментално усети, че вече не са между страниците. Без да си дава време за размисъл, тя скочи на крака, размаха дневника под носа на съквартирантката си и изкрещя:
- Къде са визитките?
Момичето не й обърна внимание. Беше стъпило на купчина дрехи и набираше есемес на розовия си джиесем. Стеф мина покрай нея, грабна завивките и възглавницата от леглото й и ги захвърли на пода.
- Хей, какво ти става? - стресна се момичето, докато Стеф издърпваше грубия долен чаршаф, за да опипа матрака.
Между ивиците му личаха гадни кафяви петна, а в пружината се бяха оплели празна кутийка от японски презервативи и пликче оризови бисквити. Но визитки нямаше.
- Къде са? - кресна тя. - Веднага ми кажи къде са!
- Не знам. - Навъсеното изражение на момичето бързо се смени с уплаха. - Какво всъщност търсиш?
- Визитки. В тази тетрадка имаше цял куп визитни картички. Ти знаеш къде са. Няма да мръдна от тук, преди да ми ги върнеш!
- Не знам за какво говориш. Може би някое от другите момичета...
- Търся момичето, на което е този дневник - поясни Стеф. - Искам да съм сигурна, че е добре. Оставила е всичките си дрехи... Визитките ми трябват, за да звъня на клиентите й...
- Какво като е оставила дрехите си? - изгледа я момичето. - Всички го правят. Аз също си зарязах дрехите в предишния апартамент. Голяма работа!
Стеф се поколеба. Гласът на разума отново надделя. Може би наистина си въобразяваше. Всички казваха едно и също: момичетата идват и си отиват и зарязват личните си вещи. Може би Токио наистина е безопасен град.
- Сигурно ти си ги взела! - изръмжа тя, пъхна дневника под мишница и започна да вади дрехите от пластмасовия куфар с фалшиви лепенки на „Гучи“. - А аз си ги искам обратно!
- Не ми пипай...
Стеф погледна надолу и осъзна, че държи в ръка цял куп презервативи. Бяха поне двайсет. Захвърли пакетчетата и засрамено отстъпи назад. Момичето забързано прибра дрехите си. По бузите му се стичаха гневни сълзи. Стеф не знаеше къде да гледа.
- Ще говорим за това по-късно, но не се надявай да ти се размине! - заплашително изръмжа тя. - Тези визитки ми трябват!
Добре че поне беше намерила дневника. Върна се в дневната, разтвори прогорелите корици и започна да прелиства страниците. Не видя нито едно японско име или телефонен номер и в крайна сметка реши да изчете дневника. От начало до край.
Мили Боже,
Цяло чудо е, че махмурлукът ми премина. Дали все още съм пияна? Не бих искала да уча децата в подобно състояние, но нищо не мога да направя.
Имам една голяма молба към теб, Господи. Отново се говори за хайки по клубовете. Тази седмица очакват ченгетата дори в „Синатра". Направо са побеснели и карат наред, без да се съобразяват кой е платил за протекция и кой не... Страх ме е. Моля те, Господи, не им позволявай да нахлуят и при нас!
Снощи не ми потръгна по време на работа. Поисках телефона на онзи французин, но бях доста пияна. Хейли казва, че е добре да демонстрираме страст, защото така се печелят дохани. Така работят най-добрите момичета. Засипват клиентите с имейли и есемеси. „Моля ви, нека да излезем заедно!" Отначало не исках да бъда като тях, но това е част от работата. Най-много обичат да ги молим и да изглеждаме отчаяни.
Време е да вървя.
Амин.
С обич,
Анабел
Амин. Такава си беше още в училище, помисли си Стеф. Винаги се молеше за нещо. За добри оценки, да не я накарат да чете на глас в час по английски. Никой от семейството й не ходеше на църква, но Анабел от малка вярваше в Бог и постоянно му пишеше писма.