Последните българи
- Автор: Маринов Делиян
- Серия: Колекция "Дракус" #14
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-95-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последните българи». Краткое содержание книги:
Спомените се връщаха, а заедно с тях се надигаше и страх в гърдите му. Беше нахлул и открил огън. Беше избил невинни хора, а освен тях беше стрелял и по…
— А, ти се събуди — каза Радоев с тих глас. — Мислех, че ще проспиш деня. Е, Весела Коледа.
Дядо Атанас се опитваше да размишлява, но надвисналата над него прегърбена едра фигура, приковаваше цялото му внимание.
— Няма смисъл да му мислиш много-много. Стореното е сторено, Атанасе. Ще ти кажа само едно. Надявам се, че ме слушаш добре.
Старецът кимна едва и облиза устните си. Осъзна кое в Радоев го е плашело винаги. Спокойствието. Мафиотът дори след трагедията, сполетяла семейството му, се владееше. И макар Радоев отдавна да имаше болно сърце, което често го караше да чувства немощ, сега изглеждаше по-жизнен от всякога. Не излъчваше нито гняв, нито омраза. Гласът му беше твърд като стомана и по-студен от почвата, върху която старикът лежеше.
— Някои неща в света са подредени и изчислени и ние, хората, не можем да ги променим, колкото и напъни да правим. В това сигурно си се уверил. — Радоев замълча за момент, след което започна да крачи напред-назад пред стареца. Погледът му минаваше през дядо Атанас, сякаш мислите му бяха много, много далеч.
— Вие, българите от село, не осъзнахте, че светът се върти и че се развива. Че патриархалните ви ценности вече нямат стойност. Че това, което е било, вече няма да го бъде.
Радоев се спря на едно място и погледна Атанас.
— Ти наистина ли си помисли, че нападайки дома ми и убивайки сина ми, ще възродиш Горен Ручей? Наистина ли си мислеше, че ще ме сплашиш, че ще ме изгониш? И че всичко ще е както преди. — Мафиотът отново замълча и започна да рови в един от джобовете на сакото си. Оттам извади черна кутия, издърпа една пура и я запали.
— Хан Крум е пропуснал нещо, правейки законите си. Принципът „Око за око, зъб за зъб“ може и да изглежда примамлив за онеправданите, но той поражда един порочен кръг. Защото, виждаш ли, синът ми — несъзнателно, под въздействието на наркотици — блъска с колата си твоя син. Твоето свидно момче умира заедно с жена си, а внучката ти остава парализирана. И ти започваш да копнееш за отмъщение. Задържаш го в себе си и изведнъж — бум! — Радоев плесна с ръце. Докато говореше, в гласа му се беше появил театрален, но добре премерен патос. Това накара дядо Атанас да потрепери, защото осъзна, че мъжът, лишен от емоции, може да е много по-опасен от този, който ги има.
— Макар обстоятелствата да се стекоха така, че да загубиш най-милото си, предполагах, че страхът, който всявам, ще те държи далеч от желанието за възмездие. Ти обаче реши да се надигнеш и да раздаваш правосъдие. Син за син. Само че след това аз започвам да се чувствам ощетен и колелото се завърта. Време е аз да отнема отново нещо твое…
— Нямаш какво! — извика дядо Атанас и моментално съжали за казаното.
— Мислех те за по-интелигентен, а ти се оказа поредният ограничен човек от село. Но какъв да си… Наистина ли си толкова наивен, наистина ли помисли, че ще ме изгониш? А нима не се сети, че дори да не бях аз, щеше да дойде някой друг с моите възможности?
— Но аз… — почна старецът, обаче спря, прекъснат от заповедно вдигнатата ръка на мафиота.
— Няма „но“. Българското село умира — това е неговата орисия. Младият живот се стича в града, а там законите са други. Единственото, което се очакваше от вас, селяните, бе да кротувате, но — не! Проклетият ви балкански дух!
В полезрението на дядо Атанас се появи друг мъж — един от бабаитите на Радоев. Мафиотът се обърна към него и му прошепна нещо, което старецът не успя да чуе. Горилата се отдалечи, а шефът му продължи:
— Горен Ручей е мъртъв и причината за участта му си ти. И ако не ми вярваш, сега ще ти покажа.
Радоев тръгна към него, но после го заобиколи. Чу го как се качва на каруцата. После някой подвикна, конете изцвилиха и потеглиха напред. И когато тръгнаха, влачейки се след тях, дядо Атанас с ужас разбра какво е имал предвид Радоев.
Снегът беше кървавочервен, а отстрани на пътя се търкаляха трупове…
Дядо Атанас виждаше телата на съселяните си.
Изкривени, разсечени, разчленени — нахвърляни по улиците на селото. Навсякъде бяха текли алени реки от кръв. И докато каруцата обикаляше из Горен Ручей и тялото на вързания за нея старец се удряше по каменистия заснежен път, дядо Атанас осъзна — това, което виждаше, не беше кошмар.
В очите на труповете имаше болка, страх, безумие. Някои бяха измъчвани, други явно бяха видели смъртта си по-бързо. Дядо Атанас почти не чувстваше тялото си, пребито от влаченето по ледения калдъръм. Не от това го болеше обаче, а от целия кървав облик на селото. Явно труповете не бяха достатъчни на мафиота — въздухът, носещ зловонията на разлагаща се плът, довя и пушек. Радоев беше запалил няколко къщи и димът се стелеше.