Последните българи
- Автор: Маринов Делиян
- Серия: Колекция "Дракус" #14
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-95-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последните българи». Краткое содержание книги:
Дядо Атанас вече беше до него. Младежът едва се държеше на краката си. Дишането му изглежда бе затруднено, а лицето му — налято с кръв. Старецът вдигна карабината, обръщайки я светкавично, и удари момчето с приклада.
То падна на земята, а старецът захвърли пушката, хвана за облегалката най-близкия стол, вдигна го и започна да нанася удари с него. Поваленият младеж опита да се защити, но без успех. Старецът го удари още няколко пъти и захвърли стола в стената.
В това време, се чу някаква суматоха отвън, която се пренесе във вътрешността на къщата. Нямаше много време. Трябваше да действа.
Вдигна отново карабината и се вгледа в лежащото момче. То все още беше в съзнание, а лицето му бе изкривено от ужас.
Сега или никога.
Дядо Атанас затвори очи.
Осъзна, че звукът от гайдите е започнал да отшумява.
Синът на Радоев беше пред него, напълно безпомощен. И дядо Атанас щеше да отнеме живота му.
Спомените заляха отново разгневения мъж. Епизодите от миналото му се завъртяха и го отведоха в онази ранна утрин, преди пет години, когато му донесоха ужасяващата вест.
Синът му, снахата и внучката бяха катастрофирали. Двамата бяха починали на място, а след няколко седмици борба, детенцето, обичната му Диляна, бе оцеляла, но остана наполовина парализирана за цял живот.
Сега пред него стоеше виновникът за злополуката. Неконтролируемият и нахакан син на мафиота, който така и не беше поел вината за случилото се, макар че всички в селото знаеха, че той е бил зад волана на бясно движещата се кола.
Чувствата стягаха дядо Атанас за гърлото.
— Аз съм вашата орисия! Аз съм Етрополският Балкан и това е моят гняв!
Не почувства и капка милост, докато изпразваше карабината в лежащото момче…
Група от десетина облечени в черно мъже, въоръжени с пистолети и автомати, влетя в залата. Зад тях тромаво, подпиращ се на бастунче, се движеше прегърбен възрастен мъж, облечен в смокинг…
Радоев беше излязъл по-рано от имението и бе потеглил към града. Бе обещал на сина и специалните си гости още свежа девическа кръв. Беше намерил перфектните момичета, които да задоволят потребностите на бизнес партньорите му в тази празнична вечер.
Докато паркираха джиповете си в двора, Радоев и охранителите му усетиха, че нещо не е наред. Още не бяха излезли от возилата си, когато чуха виковете и изстрелите вътре. За закоравелия петдесетгодишен мафиот, участвал в множество улични схватки и преживял атентати, беше съвсем ясно какво се е случило.
Бяха го нападнали и изненадали.
Хората му извадиха оръжията си. Бяха професионалисти с богат стаж на улицата.
Докато куцукаше към залата за гости, Радоев за първи път в живота си истински бе притеснен. Дори когато го бяха простреляли в десния крак, не се беше разтревожил толкова, колкото сега. Защото животът на сина му беше застрашен…
Когато нахлу с горилите си в залата, мафиотът беше почти сигурен, че там ще свари хора на Илиев — най-големия му конкурент в трафика на наркотици.
Вместо това там имаше един-единствен нападател.
— Какво да правим, шефе? — каза един от бодигардовете. — Само един е.
— КОЙ?! — изрева Радоев и изблъска охранителя, така че да мине пред него.
Тогава го видя.
Дядо Атанас — един от пазачите на златния кръст. Стоеше в другия край на залата с карабина в ръце, а в краката му лежеше тялото на Алексей.
— Не го убивайте! Искам го жив! — нареди Радоев, а коленете му се подкосиха и той тръгна да се свлича към земята.
Двама от хората му веднага го подкрепиха, а другите се стекоха към нападателя. Той ги очакваше, замръзнал на мястото си и с празен поглед. След като го обезоръжиха, с няколко удара охранителите успяха да изпратят стареца в несвяст.
Дядо Атанас отвори очи. Ярката слънчева светлина го заслепи и той ги присви. Последното, което си спомняше, беше как стои на пост под кръста и пие от ракията на Гюзлемето. След това всичко беше мъгляво, образите — неясни и размазани в съзнанието му. Тъпа, пулсираща болка изпълваше цялата му глава.
Наложи си да отвори очи отново. Разпозна центъра на селото. Лежеше по гръб, а ръцете и краката му бяха вързани и закрепени със сезал за една каруца. Поставен в полулегнало положение върху земята, с ръце над главата, нямаше как да мърда. Единственото, което можеше да прави, беше да гледа напред.
Тогава видя Радоев. Стоеше смълчан и умислен.
Лицето му беше като изсечено от скала. А чувствата, скрити зад него, бяха трудно различими.
Остра болка сряза дядо Атанас в главата.
При все това, осъзнаваше, че махмурлукът е най-малкият му проблем. Постепенно образите от изминалото денонощие започнаха да го застигат. Старецът си спомни и прехода през селото, и навлизането в имота на мафиота.