Сказания за ледената планина
- Автор: Драганов Александър
- Серия: Ледената планина #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-97-0
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сказания за ледената планина». Краткое содержание книги:
Книгата включва разказите „Елфът от планината“ и „Лихваря“, публикувани за пръв път преди години в сборника „Мечове в леда“, както и „Водопадът на зората“, роман, който за пръв път излиза на хартия.
— Невъзможно — поклати глава Алтиарин, — това е на другия край на Тарр. Пътят минава през сърцето на Кралските предели, покрай Ридпе, вторият най-голям град на човечеството. Инквизиторите ще те надушат, Римиел. Ще те надушат и ще те убият. По-добре да рискуваме битка с личовете тук, където познаваме територията и няма да се намесят трети лица.
— Благодаря за предложената помощ — кимна вампирът благодарно.
— Ти си приятел — сви рамене Алтиарин, след което добави: — дори за някои неща да не сме съгласни.
Вампирът сведе поглед.
— Нещо не е наред ли? — намеси се Алтира.
Римиел обаче отново бе вдигнал глава.
— Но ако се изправим срещу личовете тук, ще загинем, Алтиарин. Ти не знаеш каква сила имат тези същества. Разкъсах няколко от тях, но те отново се сглобиха — като играчки на полудял бог. Някои от тях призовават опустошителна магия, а предводителят им владее магия, която изкривява самата реалност.
Кръвта на Алтиарин се смрази. Той бе чувал, че Влъхвите на смъртта, най-върховните магове на Черния крал, владеят подобна магия. Не можеше да си представи, че някакви човешки немъртви също я умеят, но и не виждаше каква изгода има вампирът да го лъже.
— Значи трябва да отидем до Древния лес заедно — предложи с тих глас Алтира. — Самичък, Римиел няма да може да стигне до светлите елфи. Но с наша помощ…
— Ако стигна гората на светлите си братовчеди, те ще ме убият само заради това, което съм. Но аз няма да я стигна, тъй като преди това ще ме уловят инквизиторите. Това е невъзможна мисия, дъще.
— Но ако останем, умираме със сигурност — възрази Алтира, — нали така, Римиел?
Вампирът я погледна и за момент зяпна, след което се овладя.
— Няма да можем да победим личовете.
— Значи ще трябва да тръгнем — кимна простичко Лерта. — Тира е права. Пред сигурна смърт и предполагаема такава трябва да изберем второто. А и нещата в Кралските предели не са толкова зле като едно време, Алти. Хватката на Църквата доста поомекна.
— Недостатъчно — възрази Алтиарин, — но за съжаление си права. Изглежда отново ще трябва да напусна дома си.
Римиел отстъпи назад.
— Нямам право да искам това от вас — каза той, свел поглед, — направихте достатъчно за мен. Казахте ми какъв е камъкът, казахте ми къде трябва да ида. Останете тук на спокойствие и недейте рискува щастието си заради мен.
— Римиел, никога не бихме те оставили! — повиши глас Алтира. Лерта поклати глава. Познаваше емоцията, която отекна в думите на дъщеря ѝ. Тя самата я бе изпитала, когато видя Алтиарин, разкъсан от огромния звяр Йети, преди повече от 20 години.
— А и е много късно за това! — сопна се Алтиарин. — След като знаем за камъка и това какъв е, едва ли онези пилигрими биха рискували да ни оставят живи. Бягаме и за собствения си живот, Римиел, не само за твоя.
— А и за живота в целия свят — намеси се Лерта. — Никой от вас не видя какво крие този камък, освен мен. Това нещо не бива да бъде пуснато в Тарр.
— Обличайте се тогава и тръгвайте — нареди Алтиарин, превръщайки се за миг в някогашния пълководец на черните елфи.
— Веднага? — не повярва на ушите си Алтира.
— Да. Защо продължаваш да ме гледаш? Действай!
Смаяната полуелфа изпълни заръката на баща си и скоро двете с майка си бяха готови за път — облечени и натоварени с вързопи храна и завивки. Алтиарин само наметна плътното си наметало и отново препаса меча си, след което извади горящите цепеници от печката в къщата им и ги разхвърля по пода.
— Какво правиш? — попита Алтира изненадано.
— Не искам онези изроди да ровят в дома ми — отговори черният елф, — по-добре всичко да изгори. Да тръгваме!
И макар Римиел да бе получил мътнозеления камък, Алтиарин бе този, който поведе малката група из студената нощ в подножието на планината.
Няколко часа по-късно Пилигримите на Тъмното Начало достигнаха изгорялата къща. Бе най-тъмната част на нощта, малко преди зазоряване. Монасите видяха останките ѝ и се спогледаха.
— Крадецът е минал оттук — каза един от тях.
— Взел е преднина — добави друг.
— И е намерил съюзници — обади се трети.
— Сякаш това ще им помогне — изсмя се четвърти и призрачният смях отново проехтя, този път досами извисяващите се ледени хребети.
— Не ще избягат от моите животинки — заключи водачът и вдигна длани около устата си като човек, който се кани да вика. Ала вместо крясък от гърлото му излезе оглушителен хрипкав звук, нещо средно между съскане и тракане.
Пилигримът свали ръце от лицето си и се усмихна, при което мъртвата плът на лицето му се напука.
Краят на света идваше.