По пътя на отмъщението. Два гроба

— Означава, че си имаме работа с истински психопат. — Съобщенията, както и допълнителните части от тяло, се пазеха в тайна от медиите.

— Определено — съгласи се Сингълтън.

Капитанът беше висок и слаб, добре поддържан, към петдесетте, но въпреки това беше запазил физиката си на плувец. Грижливо подстриганата му прошарена коса бързо побеляваше, но въпреки това у него се долавяше енергичност, която го правеше да изглежда по-млад. Беше от най-изтъкнатите полицаи в управлението и бе прочут с работохолизма си и липсата на нужда от сън. За разлика от повечето детективи, се обличаше добре и предпочиташе скъпите, шити по поръчка костюми. У него имаше нещо, което винаги караше човек да поиска да продължи още малко с работата си. Беше от хората, които не управляваха подчинените си чрез страх или с повишаване на тона; вместо това предпочиташе да изглежда просто „разочарован“. Д’Агоста би предпочел да изтърпи половин час крясъци на някой друг капитан, отколкото да понесе и една минута сериозния и разочарован поглед на Сингълтън.

— Мислех си за това — каза капитанът с тон, който означаваше, че предстои трудна или спорна хипотеза. — Психологическите аспекти на този случай са необичайни. В случая попадаме извън обичайните граници на психопатите. Какво е мнението ви, лейтенант?

— Съгласен — малко неопределено отвърна Д’Агоста. Искаше да види накъде бие Сингълтън.

— Знаем, че парчето от ухото е било отделено няколко часа преди първото убийство. А сега патологът твърди, че пръстът също е бил отрязан няколко часа преди това убийство. При първите записи имаме превръзка на ухото, а при тези убиецът носи странна шапка и превръзка на пръста. Що за убиец ще тръгне да се реже по такъв начин? И какво означават тези съобщения? За чий рожден ден става дума и кой би трябвало да се гордее с него? И накрая, защо един толкова добре организиран и интелигентен убиец е толкова немарлив относно собствената си самоличност?

— Не съм сигурен, че е немарлив — каза Д’Агоста. — Обърнете внимание колко различно изглежда на вторите записи.

— Но въпреки това е оставил отпечатъци от пръстите си. Няма нищо против да знаем, че е той, след като всичко е свършило. Всъщност частите от тялото сякаш намекват, че той иска да знаем.

— Това, което ме тормози, е начинът, по който спря камериерката — каза Д’Агоста. — При разпита тя твърдеше, че той е знаел за възглавницата и от коя стая са я поискали. Откъде може да го е знаел?

— Възможно е да има вътрешна информация — отвърна Сингълтън. — Някой от рецепцията или от телефонната централа. Трябва да проверим.

Д’Агоста само кимна. Искаше му се Пендъргаст да беше тук. Той би могъл да отговори точно на такива въпроси.