Крондор (Измяната. Убийците. Сълзата на боговете) [bg]

Глава 18

Сълзата на боговете

Когато излязоха от пещерата, слънцето вече се бе спуснало ниско над хоризонта.

— Ще можеш ли да извадиш кораба? — обърна се Джеймс към Кендарик.

— Сега ли? — Той поклати глава. — Мога да опитам, но след всичко, което преживяхме, мисля, че ще е най-добре да го оставим за утре сутринта.

— Всъщност след всичко, което преживяхме, лично аз бих предпочел да не оставяме нищо за утре. Мечището е на свобода и колкото по-бързо открием Сълзата и се върнем в Крондор, толкова ще съм по-спокоен.

На връщане бяха срещнали неколцина слуги на убития магьосник — двама таласъми, които оказаха отчаяна съпротива, и двама воини-скелети. Натъкнаха се също и на следи от няколко кървави битки, които им подсказаха, че затворниците са взели оръжие от казармата и са се постарали да го използват според предназначението му.

Яжара успя да скалъпи груба превръзка, с която да стегне раненото си рамо.

— Боя се, че ако ни се изпречи някоя по-голяма група — рече тя, — силите няма да ни стигнат.

— И преди сме срещали по-многоброен противник — отвърна Джеймс. — Но досега все имахме късмет.

— Късметът — отвърна брат Солон, — както обясняваше баща ми, е резултат на добре свършена работа.

— Все пак — закани се Джеймс, — когато всичко това приключи, обещавам да направя голямо дарение на Рутия. Дори понякога да е много гадна измамница.

Солон се засмя.

Излязоха на скалата и Кендарик рече:

— Ако този път се получи, корабът ще се издигне на повърхността и оттук до него ще се образува мъгла, която ще е достатъчно твърда, за да се стъпва върху нея. Би трябвало да издържи, докато отидем да вземем Сълзата.

— „Би трябвало“ — повтори Джеймс. — Какво означава това?

Кендарик се усмихна и сви рамене.

— Е, досега не съм имал възможност да изпробвам това заклинание. Все още работя върху продължителността му. Та затова казвам „би трябвало“. Надявам се да означава един час.

— Един час значи? — Джеймс недоволно го погледна. — Е, дано да ни стигне.

Кендарик затвори очи и подаде ръка на Яжара. Тя я хвана и зачете заклинанието от свитъка.

В началото морето около кораба се успокои, а вълните, които заливаха мачтата, се разредиха и удължиха. Изведнъж се появи мъгла и върхът на мачтата потрепна. После започна да се издига над водата. Скоро се видяха натрошените рей и увисналите на парцали платна. След по-малко от минута корабът вече се полюшваше на повърхността: от палубата му се стичаха цели водопади.

Перилата му бяха оплетени от водорасли, по надстройките пълзяха морски раци. Мъглата около корпуса започна да се сгъстява и корабът постепенно замря неподвижно.

— Получи се! — възкликна изумено Кендарик.

— Ти съмняваше ли се? — попита го Солон.

— Е, не съвсем, но човек никога не знае…

Джеймс му хвърли гневен поглед.

— По-добре да не ти казвам какво щях да направя с теб, ако не се беше „получило“. Да вървим на кораба.

Кендарик докосна с обувка мъглата и рече:

— Малко е мекичка.

— Губим време! — заяви Солон и го побутна напред.