Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Скръбта на вековете го обкръжи. От тази единствена река не можеше да има спасение. „Не скърбете. Всички трябва да стигнем до това място.“
„Приятели мои, време е да си ида…“
Невероятно… усети как две ръце го стиснаха отзад, корави като желязо на раменете му. И груб глас изсъска в ухото му:
— Не бързай толкова.
Фейнт стоеше плътно до Араникт. Атри-Цеда бе навела глава, с изпънати напред ръце… но ръцете й до лактите се губеха в издуващ се сиво-кафяв облак и от лактите й се стичаше вода. Въздухът около нея бе наситен с миризмата на развала от залети от прилива плитчини.
Виждаше изпъкналите жили по врата на Араникт, напрягащите се мускули на раменете й. И нещо бавно притегляше Атри-Цеда напред — онова, което се таеше вътре в кипящия облак, сякаш искаше да я издърпа в зейналата си паст.
До тях Прешъс Тимбъл бе паднала на колене и пищеше.
Бяха видели Брис Бедикт там, на върха на първия насип — видели бяха изправените камъни, надигнали се от земята около него: как избиха нагоре през пръст и чакъл, почти черни от мръсната тиня. Видяха как се разпаднаха бронята и дрехите на принца, а след това тъмното гъмжило по бялата кожа — татуировки, руни — изникваха и се откъсваха, кръжаха бясно около него и след това връхлитаха безмилостно към Форкрул Ассаил.
А след това Брис Бедикт изчезна във вихрения сумрак, гъст и непроницаем, въртопът се разпростря и погълна огромните менхири.
Араникт започна да вие… теглеше я напред… и Фейнт изведнъж разбра. „Тя го държи. Държи принца! Богове…“
Фейнт се олюля към Атри-Цеда… но нещо я спря, убийствено студен натиск, отхвърли я назад и тя се закашля и изплю кръв.
Ръцете на Араникт бяха потънали почти целите в облака. И сега Фейнт успя да различи думите във виковете й:
— Маел! Проклет да си! Помогни ми!
Фейнт пропълзя до Прешъс Тимбъл.
— Стига си пищяла, вещице! Погледни ме! Погледни ме!
Но очите, които се впиха в нея, бяха на обезумяла жена.
— Не мога да й помогна! Не виждаш ли? Отиде твърде далече — твърде дълбоко — как изобщо е жива? Невъзможно е! — Прешъс Тимбъл запълзя назад като рак. — Изгубена е! Изгубена е завинаги!
Фейнт я зяпна и думите й бавно се утаиха в ума й. „Но това е нечестно. Не и такава любов… не! Не можеш да я отнемеш — не смей да я убиеш!“
— Прешъс! Какво мога да направя? Как да помогна? Кажи ми!
— Нищо!
„Върви при Гуглата тогава.“
Обърна се рязко и извади кама. „Маел е Древен бог — и Араникт го знае. Но не може да го помоли както трябва, не и както е сега. Аз обаче няма да стоя тук и да гледам как умира тази любов.“ Острието вряза лъскава диря по лявата й ръка, а след това тя стисна ножа с нея и посече дълбоко и косо и през дясната, под лакътя. Изправи се с усилие и протегна ръце към Араникт.
„Маел… вземи кръвта ми в жертвен дар. Просто я вземи!“
Напорът на тъмния въртоп се опита да я спре, но тя натисна напред още по-здраво… и след това проби, затъна вътре, без да може да вдиша, студът я смрази… видя как кръвта й се разлива като под вода, видя как закръжи по теченията, толкова много… почти изгуби от погледа си Араникт.
Отчаяна — костите й пращяха от непоносимата тежест, — Фейнт направи още една крачка и прегърна Атри-Цеда.
„Маел… да не си посмял… да не си посмял да ми кажеш, че не е достатъчно.“
Прешъс Тимбъл гледаше невярващо как Фейнт се бори да стигне до Араникт. Кръвта, изливаща се от нея, кръжеше на въртоп, гъста и пурпурна в тъмния облак, и сякаш нямаше край.
Някой я хвана — две силни ръце се стегнаха около нея и я вдигнаха от земята. Тя се извърна.
Лицето на Емби Боул беше почти неузнаваемо.
— Това е лоша магия — изръмжа той.
— Спаси Фейнт! Спаси я!
Но той поклати глава.
— Никой не може да оживее там вътре.
— Спаси я, Емби! Заради любовта ми — спаси я!
Той се намръщи, примига, после я погледна в очите.
— Какво?
— Искаш ме, нали? Твоя съм, проклет да си — само спаси Фейнт!
Но той я блъсна настрани и лицето му потъмня.
— Най-хубавото развали! Не те искам, вещице! Не искам да те виждам никога повече!
Прешъс го зяпна неразбиращо, а след това изръмжа:
— Ще те гоня, Емби! Ще те хвана, където и да идеш! Година след година, ще те преследвам, заклевам се! Няма къде да избягаш от мен — разбираш ли ме? Няма!
— Мразя те!
— Единственото място, където можеш да избягаш от мен… е там! — И посочи издуващия се облак от кръв, който скриваше Фейнт и Араникт.