За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Недолюбвам да ме посещават хора от селото. Думай скоро що щеш, че работа си имам.
Дила още не проумяваше какво става. Устните ù сами промълвиха:
– Майка ми ме праща. Помощ от тебе да диря.
– Сребра… Харно е сторила – нещо мръдна зад очите на старицата. – Помощ зарад момък някой?
Дила сведе поглед и се замисли. После Златан се ухили с твърде широката си усмивка и твърде прозорливия си, изучаващ поглед. Тя рязко вдигна глава.
– Да! Златан чужденецът иска да му пристана, а аз не го любя и…
– Тъй, тъй, чедо. Знам аз що ти трябва.
– Аз…
Отново! Нещо се обърна. Измести се за миг.
– Ето ти отварата. Изпий я при изгрев слънце. Пий със затворени очи, после легни на земята и спри да дишаш за малко. След туй, щом те види, момъкът веднага ще те разлюби.
– Благодаря ти, бабо. Ще ти се отплатя за стореното.
Старицата трепна. Лицето ù бавно се разтегли в усмивка. Зъбите ù бяха бели като камъните в Слънчевото ждрело.
– Да, моме. Право думаш. Тъй ще стане.
Дила се размърда. Пое малката стомна в ръка, после понечи да каже още нещо.
– Тичай вкъщи, че сега мене работа ме чака – вещицата се обърна и се запъти към кладенеца.
Дила реши, че не иска да види как баба ù ще влезе в кладенеца, и се обърна.
Пътят ù водеше надолу.
Змията се заувива в пръстените си. Петрун стоеше замръзнал, а в сърцето му се таеше нещо, което преди години бе страх. И тогава не беше съвсем страх, защото на младини той не знаеше що е страх. Не го глождеше нито смъртта, нито краят – а това, че някой знае за тайната му. Бранко бе чул как наричат баща му отстъпник. „Таквизи неща не бива да стават“ – помисли си Петрун.
Момъкът недоумяващо се вглеждаше ту в змея, ту в баща си.
Внезапно влечугото рязко се извърна към изхода на пещерата. Съскането му стана оглушително. Пропълзя малко към изхода и се спря.
– Как ссмее?! Това е нечувано! – учудено изсъска.
Петрун и Бранко се спогледаха. Странният им събеседник стоеше като приготвен за бой смок – смълчан и оцъклен. После се отпусна и запълзя обратно към хората.
– Аз ссе бих сс отстъпник и загубих. Ти, човече, ме сспаси от сслънцето и сега ме храниш. Не ще го забравя. Но ето! Кажете не е ли ирония туй? Ссинът на предателя спасява бореца срещу предателя. Сстранни времена настават, уссещам го. Нашата среща едва ли е сслучайна… Безумието на Изкривената вече надвисва над планината и пътеките на света опасно се доближават. А аз нямам време! Мигът ще дойде подир четиридессет дни – змията изсъска ядно. – Петруне! Ти знаеш защо искам млякото от момчето ти, нали?
Старецът кимна:
– Зная, небесни.
– Тъй…
– Подир четиресе деня ще литнеш пак на небето.
– Тъй, тъй… само че няма време сега за тая работа – съскането му взе да изчезва, той се стрелна към лицето на стареца и рече с почти човешки глас:
– Искам кръвта си!
Петрун пое рязко въздух и щастливо издиша. Нямаше да го карат да разказва пред сина си за своя срам. Тайната щеше да си остане тайна. Поне още малко. А желанието на змея… Хм. Петрун не беше глупав. Разбираше кога да моли. Кога да иска и… кога да се пазари.
– Ще ти дам и живота си, ако искаш, крилати. Но искам да запазиш миналото ми в тайна.
– Ссссссс?! Не сси скромен, старче – змията се приближи до човека. – Ссмел си. И съвсем не си глупав.
Едва сега старецът забеляза тънкия жълт кръг на главата на влечугото и зяпна. Преди обаче да съжали, змията рече:
– Приемам твоето условие, Петруне! Дай ми съгласието си! Знаеш как, нали?
– Право думаш, Храбро, зная – рече Петрун, а змеят спря съскането си, учуден, че са го назовали по име. Старецът се изпъчи и гордо рече: – Аз – Петрун, син Алтимиров, боец като баща си, що съм въртял меч в десницата си под стените на белия град преди четиресе лета и в небесата преди трийсе и седем, давам по своя воля кръвта си в дар на боеца пред мен, който прие условието ми, за да стори своите дела по небесните друми.
Бранко видя как змията се извисява над баща му. После фигурата на стареца почти изчезна, увита в пръстените на люспестото същество. Чу как баща му сподавено извика. Размърда се, без да знае какво да прави. Да мисли за всичките видени чудеса не смееше, а беше и уморен. Затова седна и зачака.
Змеят свърши изненадващо скоро работата си. Отпусна хватката и старият мъж се свлече на земята. Бранко се втурна към баща си. Петрун беше блед и дишаше трудно, но беше жив. Момчето повдигна главата му и я положи в скута си.
– Тате… – промълви.
Старецът отвори широко очи и се втренчи зад гърба на детето си. Бранко се сети, че е забравил за змията, и се обърна. Бавно. Срещу него, наведен и приклекнал на едно коляно, задъхано се подпираше на стената… човек? Беше с блестящи дълги руси коси, в които сякаш се криеха златни нишки. Кожата му бе бледа, а очите – изумрудени. Облечен бе в царски одежди, а зад раменете му се извиваха трептящите пламъци на огнени криле. На главата му стоеше златен обръч с продълговат светъл скъпоценен камък над челото.