За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Станооо, прости ми, Стано…
Децата взеха да се свестяват и Момчил ги изведе навън, да не гледат.
В последния миг Бранко видя какво се кани да стори баща му, и скочи насреща му.
– Тате, спри! Това не е змия!
Петрун се вгледа във влечугото и истината сама дойде в главата му.
– Това е… ама това е…
– Да, тате – кротко каза Бранко. – Това е змей.
– Да… – старецът дишаше тежко, а ръката му още стискаше дръжката на ножа. Погледът му не се откъсваше от пръстените на големия смок, който бе изпил млякото и се взираше в стареца с жълтите си очи. Раздвоен език изскочи за миг от устата му. Змията надигна глава, после изсъска:
– Ссстарият отссстъпник?! Ссстранна сссрещта е това. Зсссдравей, сссине Алтимиров!
В този миг Петрун осъзна, че опасенията му се сбъдват.
Дила протегна ръка и опита да преодолее преградата. Натисна и усети съпротивление, но и колебание. Тя се възползва от това и успя. Премина отвъд.
Най-сетне достигна до равната част на самия връх. Имаше само голо пространство и… нещо подобно на кладенец. Нямаше пещера. До кладенеца, с гръб към нея, седеше огромна фигура, а от гърлото на кладенеца нагоре, после рязко надолу и на изток, се протягаше полупрозрачната нишка на нечия воля. Дила усети в себе си нещо да се размърдва, но нямаше време да му обърне внимание, защото тъмната фигура се изправи и бавно се обърна.
Дила се вцепени.
Съществото изгрухтя и пристъпи към нея. Изкривени крайници се протегнаха да я стигнат.
Дила пое въздух. Но не за да изпищи. Пое много. Пое повече, а после – още. В гърдите ù се сбра сила и болка. То се приближи. Мъртвешка миризма блъсна носа ù. Тя можеше да удари. Знаеше, че може. Усети нишките в себе си и видя цветовете им. Бялата или черната? Или с по-мъничката от тях – жълтата? Те се преливаха и чакаха. Нямаше време. Дила удари, без да се бави повече.
Мракът над нея бе прорязан от мълния, а оглушителният гръм разтърси скалите, помете съществото. Нишката се разпреде и изчезна.
Дика се стресна от шум. Тежко се надигна от постелята си. Видя Момчил забързано да влиза при нея. Водеше две деца.
– Момчиле?
Стори ù се пребледнял и треперещ… уплашен?
– Момчиле…
– После, Дике, после… – той я прегърна припряно и силно. – Гледай децата и стой тука. Аз ще се забавя, тъй да знаеш.
– Къде ще ходиш? Що става?
– Сетне, Дике, сетне. Сега успокой децата – той се обърна и излезе, без да каже друго.
Дика се загърна и стана. След като запали кандилото, видя, че децата са какините ù.
– Севдичке, Елице! – зарадва им се тя. – Какво сте се уплашили таквоз?
Децата мълчаха и гледаха през нея, без да мърдат, изправени там, където ги беше оставил Момчил.
– Що мълчите, мари? Кога се върнахте от гората, Елице? И де е Мирчо?
Детето трепна. Погледът му се раздвижи. Намери Дика и се втренчи в лицето ù. После Елица прочисти гърлото си и глухо прошепна:
– Една баба излезе от земята и го изяде.
Тя е там.
Разплискана върху мухлясалите каменни скали.
Тя е там.
Плътта ù се сбира – сгърчена и суха.
Тя е там.
Сред студените подземни пламъци – очакваща, гладна и… недоволна.
Тя е там.
Хиляди насекоми са нейните артерии, сивата слуз е нейната кръв, черната скала е нейната бърлога, пушеци са пръстите ù, а ръцете ù вече стигат надалеч.
Гърлото на кладенеца е прагът ù.
Тя е там.
Сега.
Дила я вижда как излиза от дупката – сгърчени, изкривени движения.
Тя не е каквато се вижда. Винаги има още.
– Бабо? – момата се разтрепери.
Изкривеното пред нея изхъхри. Приведе глава и се усука.
– Ххххххх…
– Б… бабо? – Дила започна да отстъпва.
– Хххрана носиш ли? – повече шум, отколкото звук.
– Н-не…
Главата пред нея се наведе и подуши земята.
– Сссстражшшш бях сссложила… Ти ли го погуби? Кхаааааххх?
„Това не е човек“ – повтаряше си Дила. Гледаше съществото, а топлината ù се оттичаше.
Нещо стана.
Измести се.
Дила премигна.
Старицата въздъхна и проговори с поуморен, но напевен глас.
– Що щеш тъдява, чедо? Майка ти ли те прати?
Нейде горе се показаха звездите, а черната мъгла се разсея. Небето се проясни. Лек повей отнесе половината страхове на Дила нейде далеч, а баба ù се усмихна.
– Уплаши ли се? – смехът ù се проточи. – Тъй трябва да е.
Дрехата на старицата се люшна.