Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Извинявай, лейтенант. Капитанът ме надуши — не разбрах как, но успя. Не можах да чуя много. Все едно, дойдох да ви кажа да подготвите бойците.
— Най-после — измърмори Пикър. — Вече замръзвам.
— Все пак морантите взеха да ми липсват — измърмори Малът. — Тия гори са адски тъмни.
— Но са пусти, нали?
Лечителят сви рамене.
— Така изглежда. Денем се налага да се пазим от небето.
Пикър се надигна.
— Елате с мен. Време е да вдигаме хората…
Походът на Бруд към Маврик бе заприличал на надпревара: различните части на армията му се придвижваха според скоростта, която можеше да поддържа всяка от тях — или, в случая със Сивите мечове и легиона на Грънтъл — със скоростта, която бяха решили да поддържат. В резултат на това силите вече се бяха разтеглили почти на цяла левга по изпепелената земя покрай разнебитения търговски път, водещ на юг, със Сивите мечове, легиона на Трейк и още една опърпана наемническа чета, оформящи ариергарда, поради ленивия им вървеж.
Итковиан беше решил да остане в компанията на Грънтъл. Едрият дару и Стони Менакис разплитаха безкраен низ от истории за общото си минало, които го забавляваха колкото с жестокостта на събитията, които описваха, толкова и с разногласията в спомените на двамата.
От много време Итковиан не си беше позволявал подобно удоволствие. Беше започнал да цени високо компанията им, особено ужасната им и грубиянска непочтителност.
В редки случаи настигаше Сивите мечове, за да поговори с Щит-наковалня и дестраянта, но неловкостта скоро го принуждаваше да ги остави — старият му отряд беше започнал да се съвзема: привличаше в сплита си новоприетите тенесковри, чието обучение преминаваше в походни условия и по време на вечерните престои. И колкото повече се стягаха и сплотяваха войниците, толкова по-чужд се чувстваше Итковиан — толкова повече му липсваше семейството, което беше познавал през целия си живот като възрастен.
В същото време те бяха неговото наследство и той си позволяваше известна гордост, щом ги погледнеше. Новият Щит-наковалня беше приела с титлата всичко, което изискваше тя — и за първи път Итковиан разбираше как другите са гледали на него, докато бе притежавал титлата на Откровението. Отчужден, безкомпромисен, изцяло затворен в себе си. Корава фигура, обещаваща сурово правосъдие. Вярно, тогава той можеше да разчита на подкрепата на Брукалаян и на Карнадас. Но за новия Щит-наковалня нямаше никой друг освен дестраянта — млада и неразговорчива капънска жена, също така доскоро новобранец. Итковиан много добре разбираше колко самотна трябва да се чувства Щит-наковалня, но не можеше да измисли облекчение от това бреме. В края на краищата всяка дума, която му хрумнеше като съвет, идваше от човек, който — поне за самия него — беше предал своя бог.
Всяко негово връщане при Грънтъл и Стони съдържаше горчивия вкус на бягството.
— Предъвкваш нещата като… никога не съм познавал такъв човек — каза му Грънтъл.
Итковиан примигна и го погледна.
— Моля?
— Е, не е точно така. Бюк…
Стони, от другата страна на Итковиан, изсумтя:
— Бюк? Бюк беше пияница.
— Много повече беше той, нещастна жено — отвърна Грънтъл. — Той носеше на раменете си…
— Ти за това недей — спря го Стони.
За изненада на Итковиан, Грънтъл изведнъж млъкна. „Бюк… а, спомням си. Носеше в себе си смъртта на най-любимите си същества.“
— Тази прекалена чувствителност не е необходима, Стони Менакис. Разбирам, че в очите на двама ви изглеждам също като Бюк. Любопитен съм: дали вашият приятел е търсил изкупление в живота си? Въпреки че ми отказа, когато бях Щит-наковалня, възможно е да е извличал сила от някаква своя вътрешна решимост.
— Стига, Итковиан — каза Стони. — Бюк пиеше, за да избяга от мъката. Той не търсеше никакво изкупление. Искаше смъртта, чисто и просто.
— Не е толкова просто — възрази Грънтъл. — Той искаше достойна смърт, от каквато семейството му беше лишено — с тази чест щеше да изкупи и тяхната. Знам, тази гледна точка изглежда изкривена, но онова, което се въртеше в ума му, беше по-малка загадка за мен, отколкото за когото и да било.
— Защото и ти си въобразяваше същото — сопна се Стони. — Въпреки че не си изгубил семейство в пожара на някаква си жилищна сграда. Въпреки че най-голямата ти загуба е онази пачавра, дето се ожени за търговеца…
— Стони — изръмжа Грънтъл, — аз изгубих Харло. За малко щях да изгубя теб.
Признанието му я остави без думи.
„Ех, тези двамата…“
— Разликата — заговори Итковиан — между мен и Бюк е в представата за изкуплението. Аз приемам страданието, това, което е предназначено за мен, и по този начин признавам отговорността си за всичко, което съм направил и не съм направил. Като Щит-наковалня, вярата ми ме задължаваше да облекчавам другите от болката им. В името на Финир трябваше да нося мир и покой на душите и да го правя без присъда. Това и направих.