Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Боя се, че той е зает.
„Аномандър Рейк, Синът на тъмнината! Едур са се заклели да унищожат Майката Тъма. Ти трябва да го предупредиш! Отровени души, предвождани от едного, когото са убивали сто пъти, о, пази се от този нов Император на Едур, този Тиран на болката, този Носител на нощните приливи!“
Паран се дръпна с усилие, направи крачка назад, и още една. Беше плувнал в пот, трепереше целият.
Обърна се рязко, едва осъзнал намерението си… всичко около него губеше очертанията си, потъваше в мрак, а сетне с остро стържене стените започнаха да се изместват, да се накланят към нещо още по-тъмно и от самия мрак…
— О, Бездна…
Осеяна с камъни пуста равнина, под мъртво небе. В далечината вдясно — стон на огромни дървени колела, скърцане на вериги, безброй тътрещи се стъпала. Във въздуха — непроницаем покров от страдание, заплашващ да го задуши.
Стиснал зъби, той се обърна към ужасяващите звуци и тръгна.
Сред облака прах пред очите му се появиха смътни очертания. Приведени напред фигури, изпънати назад вериги. Зад тях, на стотина крачки, се извиси страховитият фургон, отрупан с гърчещи се тела, трополящ и поклащащ се по камъните, погълнат от непроницаема мъгла.
Паран залитна напред и извика:
— Драконъс! Къде си, в името на Гуглата? Драконъс!
Надигнаха се лица и отново се приведоха надолу, освен едно — неразличимо под сивата качулка.
Капитанът се запромъква сред безчетните жертви на Драгнипур към единственото загърнато в сянка лице, което продължаваше да се взира в него, запристъпва предпазливо, едва на досег разстояние от обезумелите, изтръпнали, изнурени души — никой не се опитваше да го спре, никой като че ли не забелязваше появата му. Движеше се като призрак през напиращата тълпа.
— Поздрави, смъртни — каза Драконъс. — Е, хайде, повърви с мен.
— Търсех Рейк.
— Но вместо него намери меча му. За което не съжалявам.
— Да, говорих с Найтчил, Драконъс. Но не ме притискай по този въпрос. Взема ли решение, ти пръв ще го узнаеш. Сега трябва да говоря с Рейк.
— Да, трябва — изръмжа древният воин. — Обясни му тази истина, смъртни. Той е прекалено милостив, прекалено милостив, за да владее Драгнипур. Положението става отчаяно.
— За какво говориш?
— Драгнипур трябва да се подхранва. Поогледай ни, смъртни. Някои вече не могат да теглят това бреме. Отнасят ги при фургона и ги хвърлят в него — смяташ ли, че е за предпочитане? Твърде слаби, за да помръднат, те скоро биват заровени под други като тях. Заровени за цяла вечност. И колкото повече вози фургонът, толкова по-голяма е тежестта — толкова по-трудно става бремето за онези, които все още могат да влачат тези вериги. Разбираш ли? Драгнипур трябва да се храни. Нужни са ни… свежи крака. Кажи на Рейк — той трябва да извади меча. Трябва да отнема души. Силни, за предпочитане. И трябва да го направи скоро…
— Какво ще стане, ако фургонът спре, Драконъс?
Мъжът, изковал собствения си затвор, дълго помълча.
— Продължи взора си по нашата диря, смъртни. Сам виж какво ни преследва.
„Преследва ли?“ Паран затвори очи, но гледката не изчезна — фургонът се тътреше напред, там, в ума му, окаяните тълпи го подминаваха като призраци. После огромното возило също го подмина и стоновете заглъхнаха. Коловозите, изровени от колелетата, бяха широки колкото имперски път. Земята беше подгизнала от кръв, жлъчка и пот, мръсна кал, която теглеше надолу ботушите му, засмукваше го до глезените.
Погледът му проследи дирята назад, към хоризонта.
Където кипеше хаос. Щорм, какъвто не беше виждал никога, изпълваше небето. И от него се излъчваше хищен глад. Изпълнено с безумство очакване.
Изгубени спомени.
Сила, родена от разкъсани души.
Злоба и страст, почти самоосъзнаваща се стихия, със стотици хиляди очи, вперени във фургона зад Паран.
Тъй… жадни да се нахранят.
Той се отдръпна ужасен.
Изпъшка и отново се озова до Драконъс. Утайката от видяното се беше вкопчила в ума му и караше сърцето му да бие като лудо.
— Драконъс — изхриптя Паран. — Много неприятен меч си направил.
— Мракът винаги е воювал с Хаоса, смъртни. Винаги е отстъпвал. И всеки път, когато Майката Тъма е отстъпвала — пред Идещата Светлина, пред Рождението на Сянката — силата й се е смалявала, неравновесието е ставало все по-дълбоко. Такова бе състоянието на измеренията около мен в онези ранни времена. Усилващо се неравновесие. Хаосът се приближи до самата Порта на Куралд Галайн. Трябва да се вдигне защита. Нужни са… души…
— Почакай, моля те. Трябва да помисля…
— Хаосът жадува за силите в тези души — за онова, което Драгнипур държи в своя плен. Подхранването с тези сили ще го направи стократно по-могъщ. Виж вашия смъртен свят, Гъноуз Паран. Опустошителни, унищожаващи цивилизации войни, граждански войни, погроми, ранени и умиращи богове — вие и вашата раса напредвате с гибелна скорост по пътя, изкован от Хаоса. Заслепени от ярост, жадуващи за мъст, тези най-тъмни страсти…