Призрачна музика

Ето, започна се, така си и знаеше. Артьом си спомни за Каменская и бе готов да говори за нея с часове. И какво толкова намираше у нея? В тази стара лелка, връстница на родителите му.

— Гласът й напомня за „Лунна светлина“ на Дебюси. Спомняш ли си, свирих я миналата година.

— Няма нищо общо — заяви високо Денис.

— Ама как не разбираш, в „Лунна светлина“ няма нищо ярко и силно, няма нито един оформен образ, всичко е някак приглушено и непрекъснато нараства. И гласът на Каменская е точно такъв. Много те моля, намери на бюрото листчето с телефонния й номер, трябва да е някъде там.

Не, Денис просто не можеше да допусне това. Артьом не биваше да разговаря с Каменская и изобщо не трябваше да завързва каквито и да било отношения без Денис и зад гърба му.

— Добре де, какво толкова — каза колкото се може по-небрежно той, — тя наистина е зает човек и не бива да я занимаваме с глупости. Ще отида да потърся записи на Астапкина, след като чак толкова искаш.

— Иди — кимна Артьом. — И ми дай някакво хапче за температурата, че пак ме втресе.

Денис грижовно донесе разтвореното в гореща вода прахче, което Екатерина бе оставила, и го подаде на приятеля си, за да го изпие.

— Поспи, докато ме няма, чу ли?

— Добре. Наистина ми се приспа.

Артьом се зави с одеялото, а Денис поседя малко във фотьойла, докато приятелят му заспи. Щом се убеди, че Артьом диша равномерно и спокойно, той се приготви да излезе. Погледът му попадна на червеното топче, което бе оставено на бюрото. Ето какво трябваше да направи. Точно така. И тогава Артьом щеше да разбере, че Денис може дори онова, което Каменская не успя да направи. Денис щеше да докаже, че е по-умен, по-силен и по-добър от тази лелка от милицията, която — може би без да иска, започна да го измества от мислите и от сърцето на Артьом.

Денис Баженов още от малък знаеше, че майка му не го обича. Или по-точно, сигурно го обичаше по някакъв свой начин, но тази любов не му беше достатъчна. Той непрекъснато усещаше и не само усещаше, а със сигурност знаеше, че й пречи. Алевтина беше на седемнайсет години, когато синът й се появи на бял свят, и естествено не й беше до пелени и до детски кашички. Докато навърши двайсет години, алкохолът и развратът се превърнаха в неин постоянен начин на живот, на двайсет и две години роди още едно дете, а на двайсет и пет — трето. Второто и третото й дете играеха ролята на отчаяни опити да задържи до себе си мъжете, с които спеше, и най-сетне да се сдобие със семейно огнище. Но въпреки това те я зарязваха, а децата се родиха болни. Тогава Алевтина остави болните деца на грижите на милосърдната държава и се отдаде на разврат, тъй като смяташе, че Денис вече е достатъчно голям и няма нужда от грижи, а когато се налагаше, щеше да се отнесе с разбиране и да излезе да се поразходи или да поиграе с приятелчетата си.