Конан Разрушителя [bg]

— Не мисля, че хората от Карпатите планини са рибари. А и дори да са рибари, ти би ли ловил риба на място като това, където беше лодката?

— Но… лодката е факт — възрази Малак. — Не можеш да отречеш онова, което виждаш с очите си.

— Мога да се усъмня във всичките си сетива — отговори тихо Акиро, — освен в ума си. Колкото до лодката, може би някой е знаел, че пристигаме.

Дребният крадец ахна от изненада и пусна лодката и рибарските такъми, сякаш бяха змии. Той се отдръпна от тях и избърса ръце в кожената си куртка.

— Стигиецът знае, че идваме? Банба да ни е на помощ!

— Въпреки това ще направим лагер без да палим огън — каза Конан и слезе от коня си. — Ако той не знае, че сме тук, няма никакъв смисъл ние да му съобщаваме това с нашия огън.

— Сега трябва да преминем — каза Джина. — Веднага. Ключът е там, уверявам ви.

— Ключът ще бъде там и на сутринта — отговори кимериецът. С явно нежелание тя за първи път от пристигането им на брега свали очи от двореца и твърдо стисна устни. Конан продължи, преди Джина да успее да заговори. — Аз имам не по-малко основание от теб да успеем. Джина. Ще преминем веднага щом се съмне.

— Крадецът е прав, дете — каза Бомба̀та. Той махна с ръка към езерото, чиито водѝ със залязването на слънцето бяха започнали да стават черни. — Ако лодката се обърне, ти ще се удавиш, преди да успея да те намеря. Аз не мога да поема такъв риск.

Джина замълча намусено и Конан насочи вниманието си към Малак.

— Ако искаш, ги можеш да си вървиш. Нас с тебе не може да ни спре това, че този Амон-Рама знае за пристигането ни. Смятай скъпоценностите за свои.

— Скъпоценности? — повтори като ехо Бомба̀та, но двамата приятели не му обърнаха внимание.

Малак пристъпи към коня си, после спря.

— Конан, аз… Ако имахме шанс, кимериецо, но той знае, че ние пристигаме. Кълна се в блестящото око на Балор! Ти чу Акиро.

— Чух — каза Конан.

— Ти оставаш ли? — попита Малак и Конан кимна. Дребният човек въздъхна. — Аз не мога да пътувам в тези планини през нощта — промърмори той. — Ще тръгна сутринта.

— Сега, когато взехме това решение — каза Акиро, докато слизаше с пъшкане от коня си — трябва да ви призная, че съм гладен. — Той сложи юмруци на кръста си и се изопна. — В торбите има сушено овче месо. И смокини.

С тежък, тържествен вид, те се захванаха да правят лагер. Кратерът им въздействаше по някакъв необясним начин и всички станаха мълчаливи и вглъбени с изключение на Джина, която беше възхитена, че часът за изпълнение на част от нейното предопределение наближава.

Скоро конете бяха спънати, изсушеното месо и плодовете изядени. Беше настъпила нощта. Джина се беше увила в одеяла, а Зула, за изненада на всички, седеше с кръстосани крака до стройното момиче и й тананикаше приспивно, докато то заспа. Бомба̀та гледаше ревниво, но черната жена хвърляше такива свирепи погледи към всеки мъж, който се осмелеше да се доближи, че те стояха на почетно разстояние.