![Поглед в бъдещето [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/3/9/pogled-v-bdeshcheto-bg-download.jpg)
Поглед в бъдещето [bg]
- Автор: Сойер Роберт Джеймс
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Издателство „Весела Люцканова“
- ISBN: 954-311-083-4
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Поглед в бъдещето [bg]». Краткое содержание книги:
Една минута и четирийсет и три секунди, които промениха света.
Внезапно, без никакво предупреждение, всичките седем милиарда души на Земята изпадат в безсъзнание за почти две минути. Милиони умират, когато самолети катастрофират, хора падат по стълби и коли се сблъскват една с друга.
Но това е най-малкото предизвикателство пред оцелелите. По време на припадъка всички са надзърнали в собственото си бъдеще — и сглобяващата се мозайка от тези видения заплашва да повлияе необратимо на живота им.
Робърт Сойър е един от само шестнайсетте писатели, които някога са печелили и двете награди за най-добър роман „Хюго“ и „Небюла“. До момента е публикувал осемнайсет романа и е получил повече от четирийсет национални и международни награди.
„Поглед в бъдещето“ е четвъртата среща на българския читател с Робърт Сойър — след „Терминален експеримент“, „КК Старплекс“ и „Четвъртото измерение“.
Лойд Симко не беше от типа мъже, харесвани от жените; той не бе добър разказвач, нямаше репутацията на сладкодумец. Той беше просто учен, специалист по кварково-глуонна плазма, типичен сухар, който като дете не се интересуваше от бейзбол и бе прекарал юношеството си с нос, заровен в книгите, докато останалите на неговата възраст бяха навън и изглаждаха уменията си за общуване в многобройни и най-разнообразни ситуации.
И годините си течаха — отминаха второто, третото, а вече и по-голямата част от четвъртото му десетилетие. О, да, той беше постигнал успехи в работата си, бе имал срещи от време на време, имаше я и Пам преди толкова много години, но нямаше нищо, което да е с изгледи да стане постоянно; никаква връзка, която сякаш е предназначена да устои на изпитанията на времето.
Досега. До връзката с Мичико.
Чувстваха се толкова добре заедно. Начинът, по който тя се смееше на шегите му; начинът, по който той се смееше на нейните. Въпреки че бяха израснали в съвършено различни общества — той в консервативната, провинциална Нова Шотландия, а тя в космополитния, изумителен Токио — двамата споделяха едни и същи политически и морални възгледи, едни и същи вярвания, сякаш — изразът дойде отново, неволно — са сродни души, предназначени да бъдат заедно. Да, тя се бе омъжила и развела, да, тя беше родител, но въпреки това те напълно си пасваха един с друг.
Но сега…
Сега изглеждаше сякаш това е било илюзия. Светът може и още да се колебаеше да реши дали виденията отразяват някаква реалност и каква е тя, но Лойд вече ги бе приел като факт, истински картини от утрешния ден, в един неизменен времепространствен континуум, в който той вече знаеше, че живее.
И все пак трябваше да й обясни какво чувства — той, Лойд Симко, мъжът, който никога не намира думи, добрият слушател, симпатягата, към когото останалите се обръщаха, когато имаха съмнения. Трябваше да й обясни какви мисли са го обзели, защо видението за разтрогнатия му брак след двайсет и една години — двайсет и една години! — така го парализираше в момента, защо се чувстваше толкова зле.
Той погледна към Мичико, наведе се, опитвайки се да срещне погледа й, после се вторачи в тъмните стени, оцветени във виненочервено.
Никога не бе говорил за това с никого — дори със сестра си Доли, или поне не докато още бяха деца. Той си пое дълбоко въздух, после заприказва, като продължаваше да гледа в стената:
— Когато бях на осем години, родителите ми извикаха мен и сестра ми долу в хола. — Преглътна. — Беше събота следобед. В къщата ни бе много напрегнато от седмици. Това е начинът, по който го описват възрастните — „беше напрегнато“. Като дете знаех само, че мама и татко не си говорят. О, когато се налагаше, говореха, но винаги с остър тон. И често приключваха разговора с многозначителни фрази. „Щом така трябва…“ „Нима?“ и други подобни. Опитваха се да се държат цивилизовано, когато знаеха, че можем да ги чуем, но ние чувахме много повече, отколкото те очакваха.
Той погледна за момент към Мичико и отново отмести погледа си към стената.
— Както и да е, те ни извикаха в хола. „Лойд, Доли, елате тук!“ Това беше баща ни. И знаеш ли, когато ни викаше, обикновено означаваше, че сме в беда. Не бяхме прибрали играчките си, някое съседско дете се бе оплакало от нас или кой знае какво. Та аз излязох от стаята си, Доли излезе от нейната, и се погледнахме — само бегло, просто споделен момент на опасение.
Той погледна към Мичико, точно както беше погледнал към сестра си преди толкова много години.
— Слязохме долу — продължи Лойд, — а те бяха там: мама и татко. Двамата стояха прави и ние също стояхме. През цялото време стояхме, сякаш чакахме шибания автобус. Двамата мълчаха известно време, сякаш не знаеха какво да кажат. Най-накрая майка ни заговори. Каза: „Баща ви се изнася.“ Нещо такова. Без встъпления, без опити да се смекчат нещата. Просто „Баща ви се изнася“. Тогава се обади и той: „Ще си наема квартира наблизо. Ще можете да ме посещавате през уикендите“. Майка ни добави, като че ли имаше нужда от това: „Баща ви и аз вече няма да сме заедно.“
Лойд замълча.
Мичико го погледна със съчувствие.
— Виждаше ли го често, след като той се изнесе? — попита тя след малко.
— Той не се изнесе.
— Но родителите ти са разведени!
— Да — разведоха се шест години по-късно. Но след гръмкото известие той не се изнесе. Не ни напусна.