Отвличането [bg]

— Съжалявам за голфа — заяви господин Буун, без да откъсва очи от спортната страница.

Синът му мълчеше.

— Ще наваксаме следващата седмица. Тогава ще играем за осемнайсет дупки. Какво ще кажеш?

Тео изсумтя.

Майка му затвори лаптопа и се обърна към него.

— Тео, скъпи, тръгваме след час. Какви са плановете ти за следобед?

След няколко секунди Тео отвърна:

— Не знам. Може би просто ще изчакам убийците да се появят. Вероятно ще бъда мъртъв, докато стигнете до Брайър Спрингс.

— Не се прави на интересен — сряза го Уудс и вдигна вестника, за да скрие усмивката си.

— Ще си изкараш страхотно при семейство Уипъл — отбеляза Марсела.

— Нямам търпение.

— А сега обратно към въпроса ми. Какво ще правиш следобед?

— Не съм сигурен. С Чейс ще идем на мач в два часа в училище или на кино в „Парамаунт“. Днес се играе и хокей.

— Нали обещаваш да не търсиш Ейприл, Тео? Вече водихме този разговор. Нямате никаква работа по улиците. Не бива да се правите на детективи.

Тео кимна. Баща му свали вестника, погледна го в очите и попита:

— Ще се закълнеш ли, Тео? Край на издирването?

— Имате думата ми.

— Искам да ми изпращаш есемес на всеки два часа. Започни в единайсет тази сутрин. Ясно ли е? — добави майка му.

— Да.

— Усмихни се, Тео. Превърни света в едно по-щастливо място.

— В момента не ми е много весело.

— Стига, Теди — каза Марсела и се засмя.

Фактът, че го наричаше „Теди“, не му подобряваше особено настроението, нито пък постоянните й напомняния „да превърне света в едно по-щастливо място“. Тео носеше грозни шини от две години и копнееше да ги махне. Изобщо не можеше да си представи как такова количество метал в устата е в състояние да разведри някого.