Отвличането [bg]

— Тео! — изкрещя силно мъжът.

Тео застина на място и се върна назад.

Както обикновено, Хенри Гантри не се усмихваше. Държеше дебела папка и не носеше черната си тога.

— Защо не си на училище?

Тео неведнъж беше бягал от часовете, за да присъства на някой важен процес. Съдията го бе хващал поне два пъти на местопрестъплението.

— Бях на едно заседание с майка ми — обясни Тео и вдигна очи към съдия Гантри, който го гледаше отгоре.

— Да не е свързано с Ейприл Финмор? — попита той.

Стратънбърг не беше голям град и тук трудно се пазеха тайни, особено сред адвокатите, съдиите и полицаите.

— Да, сър.

— Чух, че си я довел у дома — добави Хенри Гантри и на лицето му се появи лека усмивка.

— Нещо такова — заяви скромно Тео.

— Браво на теб, Тео.

— Благодаря.

— Исках да те уведомя, че насрочих новия процес срещу господин Дъфи. Ще започне след шест седмици. Сигурен съм, че ще се радваш на хубави места.

Тео не знаеше какво да каже. Първият процес за убийство срещу Пийт Дъфи беше най-нашумелият в историята на Стратънбърг. Благодарение на Тео съдията бе обявил делото за невалидно. Вторият щеше да бъде още по-напрегнат.

— Естествено, господин съдия — каза накрая Тео.

— Ще го обсъдим по-късно. А сега тръгвай за училище.

— Разбира се.

Тео слезе по стълбите, качи се на колелото и бързо се отдалечи от сградата на съда. Имаше уговорка за обяд с Ейприл. Двамата щяха да се срещнат пред училище в дванайсет часа и да се промъкнат в стария гимнастически салон, където никой нямаше да ги открие. Госпожа Буун им беше приготвила вегетариански сандвичи (любимите на Ейприл и най-безвкусните според Тео) и бисквити с фъстъчено масло.